Златото на Кот д’Ивоар
Нели Ангелова обича да пътува. Харесва дестинации, които съвпадат с нейния вкус за храна, и обикновено детайлно организира кулинарната част. Но този път нещата са коренно различни.Пътуването ù до Африка е далеч от всяко гурме изживяване, макар че смисълът и сърцевината му е какаото. Но това е пътуване, в което няма шоколад, няма чаши с гореща омайна напитка, няма го дори познатия божествен аромат на какао.
Това е пътуване до тъмните сенки на какаовите насаждения и до слабите източени хора с изправени гърбове, които се грижат за тях, до златото на Кот д’Ивоар и до осъзнаването, че то не е даденост и един ден може просто да го няма. Както и всичко останало в нашия презадоволен свят.В падащата софийска вечер на чаша вино с Нели Ангелова си говорим за нейното пътуване до онази държава в Западна Африка, разположена покрай Северния бряг на Гвинейския залив на Атлантическия океан, чието име в превод означава Бряг на слоновата кост. Красиво име, мистериозно и приказно, отглас на това, че от тукашните пристанища са се експортирали благините на Африка. През 1986 година парламентът на страната взема решение, което забранява името да се превежда на чужди езици. Оттогава коректно е държавата да се нарича по цял свят Кот д’Ивоар.Познавам Нели като dolce vita пътешественик и точно затова ми е интересно, че в един момент се е озовала на място, далеч от представата ми за сладкия живот. „То беше професионално пътуване, не лично. Африка не ми е била никога в топдестинациите“ – започва разказа си тя, а тъй като Нели Ангелова е на ръководна позиция в Nestle (ръководи маркетинговите и корпоративните комуникации за България и още осем държави), чувайки това, вече знаех, че ще стане дума за какао. – Отидох, за да видя на място как действа голямата социална инициатива на Nestle в Кот д’Ивоар и съседни държави, която се казва Income Accelerator. Това е дългосрочна програма, засега до 2030 година, за работа с местни фермери.Отделните модули се занимават с устойчиви начини на отглеждане на какао и засаждане на нови растения, както и с осигуряване на доходи на фермерите, така че те да не включват децата си в работния процес, а да ги изпращат на училище. Ще ти кажа сега шокираща цифра – 47 процента от хората там са неграмотни. Живеят си щастливи без акт за раждане, лична карта и посещаване на училище. Програмата е дигитализирана. Фермерът и съпругата му получават информацията за доходите си на мобилен телефон. Но за да имат мобилен телефон, те трябва да имат лична карта. И това е нужно да им се обясни. Отиването ми там ми отвори очите за нещо, за което не си бях давала сметка – с каква лекота приемаме нещата за даденост – и шоколада, и образованието, и топлата вода дори. А всъщност въпросът: „Утре ще има ли изобщо какао?“, е съвсем основателен.“
Нели нарича за себе си това пътуване „пътят на отговорното какао“. За три дни на африканска земя проследява траекторията му от какаовите насаждения до складовете, където се пакетира в огромни чували и поема към Европа. „Вече ще гледам на шоколада по коренно различен начин. Видях какво е какаова гора. Фермерите ни разказваха как се садят, как се подрязват растенията, какви грижи изискват. Всичко това се прави на ръка. Сезонът на какаото е октомври–март. Ние бяхме през октомври. Шушулките, пълни с какаови зърва – първо зелени, после жълти и кафеникаво-лилавеникави, вече бяха узрели. Температурата беше 28-30 градуса, с влажност почти 100 процента. Предизвикателно е да работиш при такива условия. Но фермерите дават всичко от себе си.“
Какаото е основна суровина за страната. Разбирам от Нели и че изкупната му цена се фиксира всяка година от правителството, и то с удивителен механизъм за прогнозиране на реколтата. „Броят цветовете един по един, представяш ли си, за да прогнозират какъв ще е добивът. Миналата реколта изкупните цени бяха скочили с над 60 процента, защото добивът беше с минус 30 процента. Настина шоково. Ето така климатичните промени рефлектират върху една държава, която е зависима от какаото много преди ние, шокоманиаците, да сме зависими от шоколада. За тях какаото е прехраната им, за нас – просто удоволствие.“ 
От това, което зная за културата на южноамериканските индианци и за мястото на какаото в нея като храна на боговете, се опитвам да изтегля нишки към ивоарците и да разбера как е при тях. Затова питам Нели пият ли какао самите фермери, на които дните им минават сред какаовите насаждения. Използват ли го в кухнята си. „Не пият какао. Пият сока, който потича, като се разреже шушулката с какаовите зърна. Пийнахме и ние. Той е безцветен като вода. Вкусен е, но не ухае на какао. Ароматът идва едва след като зърната бъдат извадени от шушулката и изсушени.“ Ако решите да опитате този вкус и да отлетите до Кот д’Ивоар, хубаво е да знаете, че има визов режим, но издаването на виза става бързо, онлайн. После ви трябва ваксинация за жълта треска, поставена минимум 10 дена преди пътуването.„Задължително е да вземете слънцезащитни кремове и препарати против насекоми – допълва Нели. – Колкото и да се бях подготвила обаче, дадох си сметка, че хората там масово живеят в свят, който съм виждала само в телевизионни репортажи. Примитивен свят. Къщите в селата са от кал или ламарина. Няма течаща вода. Кладенецът е далече. Училището също. Но пък в училищата има униформи, което е чаровно, а децата са невероятни – любвеобилни, лъчезарни и добри, те ти се радват истински, искат да те гушнат. Аз вероятно бях особен магнит за тях, защото съм руса и със сини очи. Но ми припомниха колко малко нещо каква голяма радост може да донесе – парченце шоколад, усмивката на непознат човек.“
Това е пътуване до тъмните сенки на какаовите насаждения и до слабите източени хора с изправени гърбове, които се грижат за тях, до златото на Кот д’Ивоар и до осъзнаването, че то не е даденост и един ден може просто да го няма. Както и всичко останало в нашия презадоволен свят.В падащата софийска вечер на чаша вино с Нели Ангелова си говорим за нейното пътуване до онази държава в Западна Африка, разположена покрай Северния бряг на Гвинейския залив на Атлантическия океан, чието име в превод означава Бряг на слоновата кост. Красиво име, мистериозно и приказно, отглас на това, че от тукашните пристанища са се експортирали благините на Африка. През 1986 година парламентът на страната взема решение, което забранява името да се превежда на чужди езици. Оттогава коректно е държавата да се нарича по цял свят Кот д’Ивоар.Познавам Нели като dolce vita пътешественик и точно затова ми е интересно, че в един момент се е озовала на място, далеч от представата ми за сладкия живот. „То беше професионално пътуване, не лично. Африка не ми е била никога в топдестинациите“ – започва разказа си тя, а тъй като Нели Ангелова е на ръководна позиция в Nestle (ръководи маркетинговите и корпоративните комуникации за България и още осем държави), чувайки това, вече знаех, че ще стане дума за какао. – Отидох, за да видя на място как действа голямата социална инициатива на Nestle в Кот д’Ивоар и съседни държави, която се казва Income Accelerator. Това е дългосрочна програма, засега до 2030 година, за работа с местни фермери.Отделните модули се занимават с устойчиви начини на отглеждане на какао и засаждане на нови растения, както и с осигуряване на доходи на фермерите, така че те да не включват децата си в работния процес, а да ги изпращат на училище. Ще ти кажа сега шокираща цифра – 47 процента от хората там са неграмотни. Живеят си щастливи без акт за раждане, лична карта и посещаване на училище. Програмата е дигитализирана. Фермерът и съпругата му получават информацията за доходите си на мобилен телефон. Но за да имат мобилен телефон, те трябва да имат лична карта. И това е нужно да им се обясни. Отиването ми там ми отвори очите за нещо, за което не си бях давала сметка – с каква лекота приемаме нещата за даденост – и шоколада, и образованието, и топлата вода дори. А всъщност въпросът: „Утре ще има ли изобщо какао?“, е съвсем основателен.“Нели нарича за себе си това пътуване „пътят на отговорното какао“. За три дни на африканска земя проследява траекторията му от какаовите насаждения до складовете, където се пакетира в огромни чували и поема към Европа. „Вече ще гледам на шоколада по коренно различен начин. Видях какво е какаова гора. Фермерите ни разказваха как се садят, как се подрязват растенията, какви грижи изискват. Всичко това се прави на ръка. Сезонът на какаото е октомври–март. Ние бяхме през октомври. Шушулките, пълни с какаови зърва – първо зелени, после жълти и кафеникаво-лилавеникави, вече бяха узрели. Температурата беше 28-30 градуса, с влажност почти 100 процента. Предизвикателно е да работиш при такива условия. Но фермерите дават всичко от себе си.“Какаото е основна суровина за страната. Разбирам от Нели и че изкупната му цена се фиксира всяка година от правителството, и то с удивителен механизъм за прогнозиране на реколтата. „Броят цветовете един по един, представяш ли си, за да прогнозират какъв ще е добивът. Миналата реколта изкупните цени бяха скочили с над 60 процента, защото добивът беше с минус 30 процента. Настина шоково. Ето така климатичните промени рефлектират върху една държава, която е зависима от какаото много преди ние, шокоманиаците, да сме зависими от шоколада. За тях какаото е прехраната им, за нас – просто удоволствие.“ От това, което зная за културата на южноамериканските индианци и за мястото на какаото в нея като храна на боговете, се опитвам да изтегля нишки към ивоарците и да разбера как е при тях. Затова питам Нели пият ли какао самите фермери, на които дните им минават сред какаовите насаждения. Използват ли го в кухнята си. „Не пият какао. Пият сока, който потича, като се разреже шушулката с какаовите зърна. Пийнахме и ние. Той е безцветен като вода. Вкусен е, но не ухае на какао. Ароматът идва едва след като зърната бъдат извадени от шушулката и изсушени.“ Ако решите да опитате този вкус и да отлетите до Кот д’Ивоар, хубаво е да знаете, че има визов режим, но издаването на виза става бързо, онлайн. После ви трябва ваксинация за жълта треска, поставена минимум 10 дена преди пътуването.„Задължително е да вземете слънцезащитни кремове и препарати против насекоми – допълва Нели. – Колкото и да се бях подготвила обаче, дадох си сметка, че хората там масово живеят в свят, който съм виждала само в телевизионни репортажи. Примитивен свят. Къщите в селата са от кал или ламарина. Няма течаща вода. Кладенецът е далече. Училището също. Но пък в училищата има униформи, което е чаровно, а децата са невероятни – любвеобилни, лъчезарни и добри, те ти се радват истински, искат да те гушнат. Аз вероятно бях особен магнит за тях, защото съм руса и със сини очи. Но ми припомниха колко малко нещо каква голяма радост може да донесе – парченце шоколад, усмивката на непознат човек.“ 
