Рангел Вълчанов - ъгълче на спасението
„45 срещи насаме с незабравимите“, издадена от „Сиела“, е вълнуващо доближаване до личности легенди, които изплитат тъканта на българската култура. Нейната авторка – Виолета Цветкова има богат опит като журналист, пиар и редактор на автобиографични книги, сценарист е на филм за българската култура по време на прехода, носител на награди за журналистика. Нарича своите герои в „45 срещи насаме с незабравимите“ – НЕсърдити старчета, НЕостарели любимци, НЕподражаеми дами и НЕзабравени вдъхновители.Искаше да вижда весели хора около себе си: „Както казваше мама, да има и сватби, и кръщеньета, да играят хората и да си целуват ръцете“… А когато му припомних, че го наричат „българският Фелини“, се усмихна: „Аз на Фелини мога само да му се удивлявам и да го боготворя! Ако някой открие някаква прилика, нека ми се обади!“. Прилики, разбира се, имаше. Тогава обаче реших да го провокирам да очертае собствения си портрет, използвайки акростих от името и фамилията му. Задавах му ключови думи и притаявах дъх, за да се родят историите на Рангел, които публикувахме в рубриката „Ние, българите“:Р като „РАДОВАН III“: Първо, Р е синоним на радост да поставя пиесата. Като прибавим и името ми, а Рангел сигурно е свързано с радост, положението става готино, усмихнато. Радостно ми беше на душата! И ако на някого не съм донесъл тази радост от театралната сцена, да бъда аз проклет… пък да бъдат и те проклети, че не са могли да се зарадват. (Смее се.)
Мисля си: ако мразиш някого, обикновено ти страдаш от това, а не онзи, когото мразиш. Ти му казваш: „Аз те мразя!“, а той: „Какво от това!“, и се усмихва… Тоест когато не харесваш нещо, то е твое преживяване, а не на онзи, който го е произвел. Който няма такова усещане, си вее байрака и си живее царски. Като мен – щастлив съм, защото това представление ми донесе радост… Сега сериозно – ако за зрителя не носи радост, на мен ми е мъчно и се чудя какво съм направил, че той да не може да се зарадва. Така беше и със „Завръщане в Ропотамо“, и с някои други мои филми, които критиците направо ги изядоха. Питам ги защо така, толкова ми е красив филмът. А те: „Кой тогава ти е лошият филм?“. И аз: „Ми като нямам лош!“. (Смее се.)
А като „А СЕГА НАКЪДЕ“: Ако не говорим за филма, а за един от най-честите въпроси в живота, мисля, че човек не бива да унива. Колкото и заканителни пръсти да се изправят пред погледа ми: „Спри се, всичко е безнадеждно!“, аз продължавам. Защото колко е безнадеждно – сам си знам. Остава ми само да отговарям на въпроса: „А сега накъде?“. И с това побеждавам. Иначе… загубена ми е работата. (Смее се.)
Н като НЕ МОГА БЕЗ…: Сигурно ще прозвуча като някой от ХIХ в., който отваря прозореца и започва да се занимава с поезия, но макар скоро да ставам на 80, не мога без природата – от най-ярките демонстрации като слънце, дъжд, вятър, облаци, звезди, луни и под луните всевъзможни лунни пътеки до птиците и буболечките. Човек не може без всичко това, защото то Е, което сме. Част от буболечките сме и ние. Е, буболечки, но човешки.
Г като ГРЯХ: Мълчание! Толкова са много, че пропускаме тази буква! (Смее се.)
Е като ЕДНО НАУМ: Невинаги си имам едно наум, макар че човек, без да иска, често е мнителен. Даже по отношение на себе си. Каже нещо и си вика: „Абе трябва да имам едно наум… Дали съм прав аз?“. Даже всичко, което казахме от буквата Р дотук, трябва да го задраскаме и да си имаме едно наум. Някакво вътрешно гласче сякаш казва: „Абе я не се увличай! По-спокойно!“.
Л като ЛЮБОВ: Нее, още не съм разбрал какво е любов! Всичко, което човек не може да обясни, може би това е любов. Като изкуството – както и да го описваш, то е като изповедание. Не можеш да изразиш с думи нещо, което се изразява само чрез себе си. Сладкото се изразява чрез сладко, горчивото чрез горчиво, топлото чрез топло, музиката чрез музика и любовта чрез любов. Всеки си има собствен отговор за нея; има си своя температура за любов. Знам обаче, че най-обичам да обичам!
В като ВНУКА ВЕЛЯН (при споменаването му замълчава и гледа особено): Той е синоним на любовта. Всичко, което може да се прибави към любовта, е той – внукът. С всичките му безумия, които човек може да понесе. Защото това е част от любовта. Искате пример? Ето, даже два. Последното му изпълнение е домашно на тема как прекарах ваканцията, в което той разказал: „Бяхме на море, на връщане катастрофирахме, но слава богу, че останахме живи, а не като другите, които умряха“. Учителката го прочела и се чудела как да изкаже съчувствие на родителите на Велян.Майка му го посрещала на тръгване от училище, а тя все я питала: „Как сте?“. Минали седмица-две, учителите продължили да чакат да се появят проблеми – нали имало убити хора. Накрая класната попитала направо: „Как се оправяте след тази катастрофа?“. Каква катастрофа, попитала Ани. И се разбраха нещата – толкова правдоподобно описал внукът ми всичко, че в училище взели думите му за чиста монета. А той просто фантазирал.Има и по-хубава история – за един човек на име Тънкьо, който живеел в село Тънкьово, където хората били много тънки, защото не се хранели. Един ден Тънкьо отишъл в гората, за да убие елен и да нахрани гладните в селото, но когато срещнал елен, оказало се, че между рогата му расте череша. Той обрал черешите, пуснал елена да си върви по живо по здраво и се върнал в селото да нахрани всички с череши... Разбра ли сега какво е ВНУКЪТ за мен!? Повече от любов!
Мисля си: ако мразиш някого, обикновено ти страдаш от това, а не онзи, когото мразиш. Ти му казваш: „Аз те мразя!“, а той: „Какво от това!“, и се усмихва… Тоест когато не харесваш нещо, то е твое преживяване, а не на онзи, който го е произвел. Който няма такова усещане, си вее байрака и си живее царски. Като мен – щастлив съм, защото това представление ми донесе радост… Сега сериозно – ако за зрителя не носи радост, на мен ми е мъчно и се чудя какво съм направил, че той да не може да се зарадва. Така беше и със „Завръщане в Ропотамо“, и с някои други мои филми, които критиците направо ги изядоха. Питам ги защо така, толкова ми е красив филмът. А те: „Кой тогава ти е лошият филм?“. И аз: „Ми като нямам лош!“. (Смее се.)
А като „А СЕГА НАКЪДЕ“: Ако не говорим за филма, а за един от най-честите въпроси в живота, мисля, че човек не бива да унива. Колкото и заканителни пръсти да се изправят пред погледа ми: „Спри се, всичко е безнадеждно!“, аз продължавам. Защото колко е безнадеждно – сам си знам. Остава ми само да отговарям на въпроса: „А сега накъде?“. И с това побеждавам. Иначе… загубена ми е работата. (Смее се.)
Н като НЕ МОГА БЕЗ…: Сигурно ще прозвуча като някой от ХIХ в., който отваря прозореца и започва да се занимава с поезия, но макар скоро да ставам на 80, не мога без природата – от най-ярките демонстрации като слънце, дъжд, вятър, облаци, звезди, луни и под луните всевъзможни лунни пътеки до птиците и буболечките. Човек не може без всичко това, защото то Е, което сме. Част от буболечките сме и ние. Е, буболечки, но човешки.
Г като ГРЯХ: Мълчание! Толкова са много, че пропускаме тази буква! (Смее се.)
Е като ЕДНО НАУМ: Невинаги си имам едно наум, макар че човек, без да иска, често е мнителен. Даже по отношение на себе си. Каже нещо и си вика: „Абе трябва да имам едно наум… Дали съм прав аз?“. Даже всичко, което казахме от буквата Р дотук, трябва да го задраскаме и да си имаме едно наум. Някакво вътрешно гласче сякаш казва: „Абе я не се увличай! По-спокойно!“.
Л като ЛЮБОВ: Нее, още не съм разбрал какво е любов! Всичко, което човек не може да обясни, може би това е любов. Като изкуството – както и да го описваш, то е като изповедание. Не можеш да изразиш с думи нещо, което се изразява само чрез себе си. Сладкото се изразява чрез сладко, горчивото чрез горчиво, топлото чрез топло, музиката чрез музика и любовта чрез любов. Всеки си има собствен отговор за нея; има си своя температура за любов. Знам обаче, че най-обичам да обичам!
В като ВНУКА ВЕЛЯН (при споменаването му замълчава и гледа особено): Той е синоним на любовта. Всичко, което може да се прибави към любовта, е той – внукът. С всичките му безумия, които човек може да понесе. Защото това е част от любовта. Искате пример? Ето, даже два. Последното му изпълнение е домашно на тема как прекарах ваканцията, в което той разказал: „Бяхме на море, на връщане катастрофирахме, но слава богу, че останахме живи, а не като другите, които умряха“. Учителката го прочела и се чудела как да изкаже съчувствие на родителите на Велян.Майка му го посрещала на тръгване от училище, а тя все я питала: „Как сте?“. Минали седмица-две, учителите продължили да чакат да се появят проблеми – нали имало убити хора. Накрая класната попитала направо: „Как се оправяте след тази катастрофа?“. Каква катастрофа, попитала Ани. И се разбраха нещата – толкова правдоподобно описал внукът ми всичко, че в училище взели думите му за чиста монета. А той просто фантазирал.Има и по-хубава история – за един човек на име Тънкьо, който живеел в село Тънкьово, където хората били много тънки, защото не се хранели. Един ден Тънкьо отишъл в гората, за да убие елен и да нахрани гладните в селото, но когато срещнал елен, оказало се, че между рогата му расте череша. Той обрал черешите, пуснал елена да си върви по живо по здраво и се върнал в селото да нахрани всички с череши... Разбра ли сега какво е ВНУКЪТ за мен!? Повече от любов!
