Христо Тотев-Тот: Животът ми е като меандрите на една рисунка
Открих ги една вечер, която носеше подранило предчувствие за пролет. Жените, създадени с тънкописец, очертал върху бялата хартия омагьосваща непрекъсната линия, обитаваха столичното арт пространство „Чистилището“ и го насищаха с лиризъм, съзерцателност и изтънченост. В залата звучеше джаз. Самите рисунки са като джаз импровизации или издишан с наслада дим. Кураторът Мариета Ценова и художникът Христо Тотев бяха спуснали светъл лъч към възприемането на света. е, това не са портрети. Това са жени, родени от въображението и сънищата, от опита с живота и изкуството. Флобер казва „Мадам Бовари – това съм аз!“, ето защо питам полу на шега полу на сериозно Христо Тотев всички тези жени той ли е. Христо се усмихва заинтригувано. „Много сериозен въпрос. Винаги съм изпитвал огромен пиетет пред красотата на женското тяло. Към жеста, с който една жена отмахва кичур от лицето си. Женската фигура за мен е върхът на съвършенството, при това без да става въпрос за идеалната жена. Мъжките ми фигури обикновено са второстепенни – те присъстват или като контрапункт, или като хармонично допълващи. Разбира се, винаги зад женската фигура има и философия, мое отношение към света. Така че, да, по някакъв начин тези жени съм и аз.“
Разглеждам близо стоте рисунки, напълно поддала се на магията им, на особения им лиризъм и изящество. Това не са „Четирите жени на Бога“ по Ги Бештел – блудницата, светицата, вещицата и наивницата. „Не, не са – продължава мисълта ми Христо, – но ми давате интересна идея за следваща серия рисунки. По принцип наймного ме интересува невинността. Този интерес вероятно тръгва от моя изначален наивитет, заради който многократно съм се опарвал. Разбира се, ако успееш да създадеш пълнокръвен образ, нещата са смесени и невинността никога не е само невинност.“ Христо Тотев рисува цял живот, по неговите собствени думи: „Животът ми е като меандрите на една рисунка, започната в детството и незавършена до днес…“ Макар че в живота му е и музиката, въпрос за избор между двете никога не е стоял. „Обичам сцената. Но ми стига огромното пристанище на изобразителното изкуство с кораби с раздрани или чисто нови, изпънати платна. Там ми е пристанът. Музиката е само временно отплаване, малко бягство. А иначе джазът за мен е есенция на това, което трябва да представлява музиката. Скоро бях на прекрасен концерт с произведения на Гершуин в Стара Загора и на живо видях как коренно се променя излъчването на симфоничния оркестър. Все едно първо виждаш една хубавица – безупречно облечена, с пристегнат колан, за да подчертае талията, и изкусно подредени коси, а после я виждаш с небрежно разкопчана, свободно падаща рокля и леко разрошена… Това е вълшебството на Гершуин, комбиниращ класика и джаз.“ Христо всъщност е живописец. Работи и в сферата на малката пластика, илюстрацията, графичния дизайн. Две години е преподавал във Висшия институт за приложни изкуства в Кайруан, Тунис. „Там всъщност разбрах, че мога да стана истински живописец, както и постулата на импресионистите, че в света няма чисто бяло. Заради силното слънце в Тунис отраженията по белите стени на сградите смесват всички околни цветове и нюансират бялото. Потопеността в много силна светлина ти позволява да видиш и капките роса в цвят. Така и останах чужд на местната култура. Но ме белязаха цветните противопоставяния. Изживях сироко – какво небе, неописуемо е, над Средиземно море става нещо много красиво и много драматично, достойно за четката на големите барокови майстори.“ 
Като живописец, Христо никога не би дръзнал да представи рисунките си самостоятелно, защото винаги ги е възприемал за нещо съпътстващо, начин за събуждане на творческия инстинкт. Финият усет на куратора Мариета Ценова им поверява главната роля в изложбата с красивото име „Следобедът на един джентълмен“ – игра с асоциацията със „Следобедът на един фавн“ на Дебюси, която сякаш звучи наоколо в хармония с танца на линиите. „Работя с тънкописец – разказва ми Христо. – Перото не ми позволява свободата на непрекъснатата линия. Фактът, че трябва от време на време да го топвам в мастилото, ме откъсва от листа. А мен непрекъснатата линия сякаш ме омагьосва, вкарва ме в други светове, води ме и довършва идеите ми.“ Рисува обикновено рано сутрин на обилна светлина. С усмивка и на шега казва, че не се крие като Ел Греко зад дебели завеси, за да прави мистична живопис, макар че му е любим художник. Рембранд е другият. „Най-голямо влияние в рисунката ми има именно той и неговите небрежни гениални ескизи, в които постига невероятна искреност, невинност и непосредственост. Непосредствеността на света май най-добре се постига с рисунката.“
Разглеждам близо стоте рисунки, напълно поддала се на магията им, на особения им лиризъм и изящество. Това не са „Четирите жени на Бога“ по Ги Бештел – блудницата, светицата, вещицата и наивницата. „Не, не са – продължава мисълта ми Христо, – но ми давате интересна идея за следваща серия рисунки. По принцип наймного ме интересува невинността. Този интерес вероятно тръгва от моя изначален наивитет, заради който многократно съм се опарвал. Разбира се, ако успееш да създадеш пълнокръвен образ, нещата са смесени и невинността никога не е само невинност.“ Христо Тотев рисува цял живот, по неговите собствени думи: „Животът ми е като меандрите на една рисунка, започната в детството и незавършена до днес…“ Макар че в живота му е и музиката, въпрос за избор между двете никога не е стоял. „Обичам сцената. Но ми стига огромното пристанище на изобразителното изкуство с кораби с раздрани или чисто нови, изпънати платна. Там ми е пристанът. Музиката е само временно отплаване, малко бягство. А иначе джазът за мен е есенция на това, което трябва да представлява музиката. Скоро бях на прекрасен концерт с произведения на Гершуин в Стара Загора и на живо видях как коренно се променя излъчването на симфоничния оркестър. Все едно първо виждаш една хубавица – безупречно облечена, с пристегнат колан, за да подчертае талията, и изкусно подредени коси, а после я виждаш с небрежно разкопчана, свободно падаща рокля и леко разрошена… Това е вълшебството на Гершуин, комбиниращ класика и джаз.“ Христо всъщност е живописец. Работи и в сферата на малката пластика, илюстрацията, графичния дизайн. Две години е преподавал във Висшия институт за приложни изкуства в Кайруан, Тунис. „Там всъщност разбрах, че мога да стана истински живописец, както и постулата на импресионистите, че в света няма чисто бяло. Заради силното слънце в Тунис отраженията по белите стени на сградите смесват всички околни цветове и нюансират бялото. Потопеността в много силна светлина ти позволява да видиш и капките роса в цвят. Така и останах чужд на местната култура. Но ме белязаха цветните противопоставяния. Изживях сироко – какво небе, неописуемо е, над Средиземно море става нещо много красиво и много драматично, достойно за четката на големите барокови майстори.“ Като живописец, Христо никога не би дръзнал да представи рисунките си самостоятелно, защото винаги ги е възприемал за нещо съпътстващо, начин за събуждане на творческия инстинкт. Финият усет на куратора Мариета Ценова им поверява главната роля в изложбата с красивото име „Следобедът на един джентълмен“ – игра с асоциацията със „Следобедът на един фавн“ на Дебюси, която сякаш звучи наоколо в хармония с танца на линиите. „Работя с тънкописец – разказва ми Христо. – Перото не ми позволява свободата на непрекъснатата линия. Фактът, че трябва от време на време да го топвам в мастилото, ме откъсва от листа. А мен непрекъснатата линия сякаш ме омагьосва, вкарва ме в други светове, води ме и довършва идеите ми.“ Рисува обикновено рано сутрин на обилна светлина. С усмивка и на шега казва, че не се крие като Ел Греко зад дебели завеси, за да прави мистична живопис, макар че му е любим художник. Рембранд е другият. „Най-голямо влияние в рисунката ми има именно той и неговите небрежни гениални ескизи, в които постига невероятна искреност, невинност и непосредственост. Непосредствеността на света май най-добре се постига с рисунката.“ 
