Антъни Хопкинс: Изиграх перфектния злодей, защото го носех в...
Антъни Хопкинс се е снимал в над сто филма, спечелил е дузина значими награди и два Оскара. Никой обаче не би му завидял за изпитанията в младостта. В мемоарите си той говори откровено за жестокостта на баща си, за тормоза от съученици, за алкохолизма, неуспешните опити да намери семейно щастие и трудните отношения с единствената си дъщеря.
Книгата на Откровенията
Книгата с мемоари на Антъни Хопкинс „Оправихме се, хлапе“ се появи в книжарниците през ноември 2025 г., като по този повод актьорът даде няколко интервюта. В тях подчертава, че не е написал класическа история за успех, а по-скоро се е опитал да анализира най-лошите моменти от личния си живот и ужасите на алкохолната зависимост.
„Аз съм фалшив, както всички останали. Всички сме фалшиви. Всички сме шарлатани, всички сме корумпирани, всички сме лъжци. Никога не съм допускал никого до себе си. Разбира се, преструвах се на топъл и дружелюбен, но отвътре винаги съм бил празен. Нямаше състрадание, само безгрижие“, споделя Антъни Хопкинс.
В семейството винаги има някой идиот
Като дете Хопкинс е нерешително и затворено момче от мрачен миньорски град в Южен Уелс. Майка му се опитва да предпази сина си от сивото ежедневие и суровите нрави на уелската пустош, а баща му, пекарят Ричард Артър Хопкинс, е за строги методи на възпитание.
„Без глупости, без мрънкане. Просто продължавай напред. Стой изправен и не се оплаквай. Животът е труден. И какво от това? Никога не се отказвай“, учи Ричард Артър Хопкинс сина си.
Той очаква младши да получи добро образование, затова не приема сериозно интересите му към рисуването и музиката. Но Антъни не може да се похвали с академичен успех. Баща му го критикува, повтаряйки многократно: „Винаги има черна овца в семейството. Надявам се да не се заразиш с пристрастяването на дядо ти към уискито.“
Спомняйки си младостта актьорът се описва като „пълен идиот без мозък“. Заради дислексия той едва може да каже колко е часът и дълго време е напълно безнадежден в ученето.
Съучениците му го смятат за идиот, защото не може да чете добре и го наричат с унизителния прякор „Дъмбо“. Родителите му обаче са убедени, че синът им просто е мързелив и недисциплиниран. Когато навършва 11 години, той е изпратен в частно училище-интернат за момчета, където ученето му се струва непоносимо. Бяга след две години и половина. Единственият му отдушник през тези години е изкуството. Свири на пиано и рисува, на 10 г. започва да посещава местен драматичен клуб.
Завършва гимназия трудно и през следващите години работи като асистент в стоманодобивен завод и като помощник-сладкар в пекарната на баща си.
Животът му се променя благодарение на случайна среща с холивудската звезда от 60-те години Ричард Бъртън, който му предлага да опита актьорско майсторство.
За изненада на родителите си, печели стипендия за Уелския колеж по музика и драма в Кардиф и издържа последните си изпити с отличие през 1957 г. След две години военна служба се мести в Лондон и се записва в Кралската академия за драматично изкуство.
През 1963 г. е поканен да се присъедини към трупата на Кралския национален театър. Скоро става дубльор на известния актьор Лорънс Оливие: в навечерието на премиерата на „Танцът на смъртта“ Оливие влиза в болница заради остър апендицит. След това участва в постановки на „Три сестри“, „Сцени от провинциалния живот“ и „Както ви хареса“. Получава роли, за които други актьори се борят с години. Но театърът бързо му става скучен. Започва да пие много и да се кара с режисьори и актьори.
През 1970 г. напуска трупата. В мемоарите си признава, че никога не се е влюбил истински в театъра.
