Джуди Денч и последната буря
“We are such stuff as dreams are made on...” („Направени сме ний от сънища...“, превод Валери Петров).
Джуди обича тези думи на Просперо от пиесата „Бурята“ на Уилям Шекспир. Но какви ги дрънкаме – „тези думи“! Тя обича целия Шекспир! Обожава го! Знае го наизуст! Шекспир е голямата ù любов, най-голямата ù страст. Целият ù живот! И ето сега, когато светът бързо-бързо се стопява пред очите ù, изчезва, досущ като сън, тя отново може да разчита на стария бард и неговите думи, запечатани завинаги в паметта ù: Направени сме ний от сънища... За да му отдаде дължимото, актрисата дори му посвещава творческата си автобиография, озаглавявайки я – къде на шега, къде наистина – „Шекспир – мъжът, който плаща наема“. Голямата британска актриса Джуди Денч обяви, че зрението ѝ вече е толкова влошено, че не може да излиза сама и дори не разпознава хората около себе си. Заболяването се нарича макулна дегенерация и е често срещано при хора над 65-годишна възраст.
Самата Джуди е вече на 91 и е приела съдбата си. Все пак още вярва в латинската фраза Carpe Diem, която само прeди няколко години татуира на лявата си китка. Тогава, докато двайсет и няколко годишният татуист се чуди какво да я прави и за пореден път я пита: „Ама сигурна ли сте, че искате татуировката?“, тя си мисли, че колкото повече остарява човек, толкова по-малко минало (заради забравата) и бъдеще (заради отказите на тялото) му остават. Ха, естествено, че ще живееш днес! Нямаш друг избор. „Просто го направи, момче!“ – с глас на кралица заповядва Джуди на клетия татуист, поглеждайки го с все още котешките си, макар и вече поразени от болестта очи. И той изписва върху кожата ѝ завинаги: Carpe Diem.После Джуди се прибира у дома и пие чай заедно с дъщеря си Финти, внука си Сами и мотаещите се в краката им котараци. Чувства се щастлива с татуировката. Сякаш е извършила някаква пакост, като в детството. Ето защо човек трябва да остарява. Защото само тогава осъзнава истинския смисъл на това да живееш днес, да живееш за мига. Джуди Денч няма проблеми с паметта. Би могла отново да учи роли, да наизустява реплики, обаче трябва поне да успее да ги прочете. Понякога мислено разговаря с духа на Шекспир, който някак като че ли все ѝ е подръка, обикновено го усеща да върви, или по-точно да се носи до рамото ѝ. Пита го дали случайно няма някоя неоткрита пиеса – заровена под пода на къщата му в Стратфорд на Ейвън или под прага на „Глоуб тиътър“ – с роля за 90-годишна актриса, която да си седи на трона и най-много да ѝ се налага да си мърда веждите. Духът на Шекспир въздъхва, вдига рамене и ядосано поклаща глава, задето не се е сетил да напише такава роля, че да угоди сега на Джуди. Тя му прощава. Никой не е съвършен, нали така?Домът на Денч в Съри е хобитова къща, построена през 1680 г. Хобитова, по характер, не по размери – дървени греди на таваните, камини, ромбоидни прозорци, навсякъде сувенири от театрални постановки, от пътувания по света, подаръци от фенове (плюшени мечета и сърца), безброй рамкирани снимки на покойния ѝ съпруг, актьора Майкъл Уилямс, на Финти и Сами... Съвсем доскоро – докато зрението ѝ все още го позволява – Джуди собственоръчно сади дървета в приказната си градина. Най-вече дъбове. Обича дъбовете.
„Никога не се доверявай на човек, който, като остане сам в стаята, не се опитва да нахлупи чайника върху главата си“,
обича да казва комедиантът и приятел на Джуди Били Конъли и актрисата винаги поклаща глава в знак на съгласие. Убедена е, че не можеш да бъдеш нито добър актьор, нито дори добър човек, ако се откажеш да играеш или ако се откажеш от детето в себе си. Да си важен, сериозен и да си вечно вперил драматичен поглед в собствения си пъп е глупаво, а играта... Играта е всичко! Джуди научава това не от Шекспир. Научава го от един лекар с четири медала за храброст от Първата световна война – собствения ѝ баща.Реджиналд Денч е роден в Дорсет, Англия, но израства в Дъблин, Ирландия. Там, в „Тринити колидж“, се запознава с Eлеанор – огненокоса, пък и огненонравна ирландка с изумрудени очи. Той учи медицина, а тя е художничка. И двамата са лудо влюбени в театъра. По време на войната Реджиналд е на фронта не само като лекар, но и като войник, и името му е изписано в знак на благодарност заради проявена безпрецедентна смелост в много документи. Джуди си спомня, че след като се върнал от фронта, баща ѝ никога не споменал и една дума за това, което е видял и преживял. Само от време на време се оплаквал от болки в краката и коленете. Много по-късно актрисата разбира, че той е бил ранен, но не си е позволявал да се оплаква пред децата си. Тъкмо обратното – Джуди си спомня баща си като най-веселия и безгрижен мъж.„Той не приличаше на другите лекари, говореше много, смееше се с пълно гърло, рецитираше ни непрекъснато поеми и монолози, тъй като имаше изключителна памет и всяка вечер ходехме на театър“ – разказва Денч. По-късно, когато цялото семейство се премества в Англия, баща ѝ обединява професията и хобито си и става главен лекар на Кралския театър в Йорк, а майка ѝ – художник на костюмите в трупата на същия театър. Джуди и двамата ѝ по-големи братя Питър и Джефри наистина израстват зад кулисите, а първите миризми, които се запечатват в паметта на актрисата като дете, са типично „театрални“ – на анасоновите капки, използвани от актьорите за гласните струни, и на праха зад кулисите. И двете я опияняват и до днес.Детството на Джуди е повече от щастливо – майка ѝ ѝ шие шантави, но много елегантни дрехи, баща ѝ непрекъснато ѝ майстори играчки – куклени къщи, резбовани лъкове. Театърът е вторият ѝ дом, а през летата тримата с братята ѝ играят на воля, плуват в близката река, катерят се по дърветата. Вечер родителите им често канят гости у дома и Елеанор Денч готви и свири на пиано. Всичко се променя, когато на едно училищно представление Джуди вижда брат си Питър в ролята на Дънкан, шотландския крал, в пиесата „Макбет“ на Уилям Шекспир. Брат ѝ излиза напред и извиква гръмогласно: „По дяволите, кой е този мъж?“ „По дяволите – казва си малката тогава Джуди – кой е този автор, който пише откровени ругатни?“ „Това е Шекспир“ – прошепва ѝ баща ѝ. „Искам Шекспир!“ – възкликва Джуди Денч и сигурно в същия този миг някъде високо-високо горе мълния е прорязала олимпийските небеса и страшен тътен се е чул.
Преди Шекспир обаче, на Денч ѝ се налага да играе... охлюв в детска пиеса и един от лебедите от кордебалета в „Лебедово езеро“, отново постановка на училищния театър. На 14 години вече е Титания – кралицата на елфите в „Сън в лятна нощ“ на Шекспир. Облечена е в старата вечерна рокля на учителката си, а срещу нея – омагьосаният Кросното, превърнат в смешно магаре, направено от картон, в което тя трябва да се влюби. Омагьосана обаче е най-вече самата Джуди Денч. Завинаги. Тутакси се отказва от няколко бързопреходни детски мечти – да бъде балерина, да бъде сценограф – и се записва, заедно с брат си Джефри, в Лондонското училище за драматични изкуства.
Джуди обича тези думи на Просперо от пиесата „Бурята“ на Уилям Шекспир. Но какви ги дрънкаме – „тези думи“! Тя обича целия Шекспир! Обожава го! Знае го наизуст! Шекспир е голямата ù любов, най-голямата ù страст. Целият ù живот! И ето сега, когато светът бързо-бързо се стопява пред очите ù, изчезва, досущ като сън, тя отново може да разчита на стария бард и неговите думи, запечатани завинаги в паметта ù: Направени сме ний от сънища... За да му отдаде дължимото, актрисата дори му посвещава творческата си автобиография, озаглавявайки я – къде на шега, къде наистина – „Шекспир – мъжът, който плаща наема“. Голямата британска актриса Джуди Денч обяви, че зрението ѝ вече е толкова влошено, че не може да излиза сама и дори не разпознава хората около себе си. Заболяването се нарича макулна дегенерация и е често срещано при хора над 65-годишна възраст.
Самата Джуди е вече на 91 и е приела съдбата си. Все пак още вярва в латинската фраза Carpe Diem, която само прeди няколко години татуира на лявата си китка. Тогава, докато двайсет и няколко годишният татуист се чуди какво да я прави и за пореден път я пита: „Ама сигурна ли сте, че искате татуировката?“, тя си мисли, че колкото повече остарява човек, толкова по-малко минало (заради забравата) и бъдеще (заради отказите на тялото) му остават. Ха, естествено, че ще живееш днес! Нямаш друг избор. „Просто го направи, момче!“ – с глас на кралица заповядва Джуди на клетия татуист, поглеждайки го с все още котешките си, макар и вече поразени от болестта очи. И той изписва върху кожата ѝ завинаги: Carpe Diem.После Джуди се прибира у дома и пие чай заедно с дъщеря си Финти, внука си Сами и мотаещите се в краката им котараци. Чувства се щастлива с татуировката. Сякаш е извършила някаква пакост, като в детството. Ето защо човек трябва да остарява. Защото само тогава осъзнава истинския смисъл на това да живееш днес, да живееш за мига. Джуди Денч няма проблеми с паметта. Би могла отново да учи роли, да наизустява реплики, обаче трябва поне да успее да ги прочете. Понякога мислено разговаря с духа на Шекспир, който някак като че ли все ѝ е подръка, обикновено го усеща да върви, или по-точно да се носи до рамото ѝ. Пита го дали случайно няма някоя неоткрита пиеса – заровена под пода на къщата му в Стратфорд на Ейвън или под прага на „Глоуб тиътър“ – с роля за 90-годишна актриса, която да си седи на трона и най-много да ѝ се налага да си мърда веждите. Духът на Шекспир въздъхва, вдига рамене и ядосано поклаща глава, задето не се е сетил да напише такава роля, че да угоди сега на Джуди. Тя му прощава. Никой не е съвършен, нали така?Домът на Денч в Съри е хобитова къща, построена през 1680 г. Хобитова, по характер, не по размери – дървени греди на таваните, камини, ромбоидни прозорци, навсякъде сувенири от театрални постановки, от пътувания по света, подаръци от фенове (плюшени мечета и сърца), безброй рамкирани снимки на покойния ѝ съпруг, актьора Майкъл Уилямс, на Финти и Сами... Съвсем доскоро – докато зрението ѝ все още го позволява – Джуди собственоръчно сади дървета в приказната си градина. Най-вече дъбове. Обича дъбовете. „Никога не се доверявай на човек, който, като остане сам в стаята, не се опитва да нахлупи чайника върху главата си“,
обича да казва комедиантът и приятел на Джуди Били Конъли и актрисата винаги поклаща глава в знак на съгласие. Убедена е, че не можеш да бъдеш нито добър актьор, нито дори добър човек, ако се откажеш да играеш или ако се откажеш от детето в себе си. Да си важен, сериозен и да си вечно вперил драматичен поглед в собствения си пъп е глупаво, а играта... Играта е всичко! Джуди научава това не от Шекспир. Научава го от един лекар с четири медала за храброст от Първата световна война – собствения ѝ баща.Реджиналд Денч е роден в Дорсет, Англия, но израства в Дъблин, Ирландия. Там, в „Тринити колидж“, се запознава с Eлеанор – огненокоса, пък и огненонравна ирландка с изумрудени очи. Той учи медицина, а тя е художничка. И двамата са лудо влюбени в театъра. По време на войната Реджиналд е на фронта не само като лекар, но и като войник, и името му е изписано в знак на благодарност заради проявена безпрецедентна смелост в много документи. Джуди си спомня, че след като се върнал от фронта, баща ѝ никога не споменал и една дума за това, което е видял и преживял. Само от време на време се оплаквал от болки в краката и коленете. Много по-късно актрисата разбира, че той е бил ранен, но не си е позволявал да се оплаква пред децата си. Тъкмо обратното – Джуди си спомня баща си като най-веселия и безгрижен мъж.„Той не приличаше на другите лекари, говореше много, смееше се с пълно гърло, рецитираше ни непрекъснато поеми и монолози, тъй като имаше изключителна памет и всяка вечер ходехме на театър“ – разказва Денч. По-късно, когато цялото семейство се премества в Англия, баща ѝ обединява професията и хобито си и става главен лекар на Кралския театър в Йорк, а майка ѝ – художник на костюмите в трупата на същия театър. Джуди и двамата ѝ по-големи братя Питър и Джефри наистина израстват зад кулисите, а първите миризми, които се запечатват в паметта на актрисата като дете, са типично „театрални“ – на анасоновите капки, използвани от актьорите за гласните струни, и на праха зад кулисите. И двете я опияняват и до днес.Детството на Джуди е повече от щастливо – майка ѝ ѝ шие шантави, но много елегантни дрехи, баща ѝ непрекъснато ѝ майстори играчки – куклени къщи, резбовани лъкове. Театърът е вторият ѝ дом, а през летата тримата с братята ѝ играят на воля, плуват в близката река, катерят се по дърветата. Вечер родителите им често канят гости у дома и Елеанор Денч готви и свири на пиано. Всичко се променя, когато на едно училищно представление Джуди вижда брат си Питър в ролята на Дънкан, шотландския крал, в пиесата „Макбет“ на Уилям Шекспир. Брат ѝ излиза напред и извиква гръмогласно: „По дяволите, кой е този мъж?“ „По дяволите – казва си малката тогава Джуди – кой е този автор, който пише откровени ругатни?“ „Това е Шекспир“ – прошепва ѝ баща ѝ. „Искам Шекспир!“ – възкликва Джуди Денч и сигурно в същия този миг някъде високо-високо горе мълния е прорязала олимпийските небеса и страшен тътен се е чул.
Преди Шекспир обаче, на Денч ѝ се налага да играе... охлюв в детска пиеса и един от лебедите от кордебалета в „Лебедово езеро“, отново постановка на училищния театър. На 14 години вече е Титания – кралицата на елфите в „Сън в лятна нощ“ на Шекспир. Облечена е в старата вечерна рокля на учителката си, а срещу нея – омагьосаният Кросното, превърнат в смешно магаре, направено от картон, в което тя трябва да се влюби. Омагьосана обаче е най-вече самата Джуди Денч. Завинаги. Тутакси се отказва от няколко бързопреходни детски мечти – да бъде балерина, да бъде сценограф – и се записва, заедно с брат си Джефри, в Лондонското училище за драматични изкуства. 
