Луксозните години на Соня и Александър Пусен
Те са пешеходци на дълги разстояния. 14 хиляди километра стъпка по стъпка през Африка са съвсем по силите им. Наричат себе си артисти, които търсят красота. Лъв не ги хваща и жега не ги плаши. Говорят бързо и много. Луди ли са? Не, само французи. Абсолютно очарователни. Соня и Александър Пусен.Пътешественическият и семеен тандем Соня и Александър Пусен са в София за представянето на последната им книга, издадена на български от „Вакон“ – „Да обиколиш Мадагаскар“, първа и втора част. Александър е роден в Белгия, детството му минава в Квебек. В Канада се ражда любовта му към природата. Летата си прекарва в скаутски лагери, опъва палатки, лови риба, през зимата прави преходи в планината. На 17 прекосява Франция с велосипед, по пътя се храни с консерви и спи под открито небе. Правнук е на художника Никола Пусен и дори като малък редовно са го наричали Никола (Юнг е бил прав за колективното несъзнавано, смее се Александър, когато и аз на няколко пъти го наричам Никола).Соня е родена в Париж. Тя е половин словачка, майка ѝ съвсем млада бяга от социализма в Чехословакия. На 8 години пуска дъщеря си да пресече Желязната завеса, за да отиде при баба си. Соня е учила и руски. С опита си на пътешественик се ориентира в езиците, разпознава и думи от българския.Любовта им пламва на улицата. Поне от страна на Александър, когато случайно среща красивата руса Соня. Минават девет месеца, преди да я целуне. После той трябва да замине на пътешествие в Хималаите. Соня му казва, че ще го чака точно 365 дни и нито минута повече. На 365-ия ден той е обратно при нея. Премиерното им съвместно приключение е в Африка между 2001 и 2004 г. Те са първите пътешественици, изминали на собствен ход 14 000 километра от нос Добра надежда до Тивериадското езеро, вървейки по стъпките на първите хора. Не ги изяждат лъвове, оцеляват след жегата, жаждата, след полуготовите китайски супи с нудли и споделената храна от африканското гърне, след нападения с камъни в Етиопия. Подпомагани са по пътя от случайни хора, които често делят с тях оскъдната си трапеза. В края на това невероятно пътешествие Соня разбира, че е бременна, завършва последните 1000 км през Светите земи, носейки в утробата си дъщеря им. Пишат „Да прекосиш Африка“, два тома, издадени на български от „Вакон“ през 2006 г. Замислят обиколка на Япония с каручка, която щял да бута самият Александър, но се случва трагедията със земетресението и ядрената авария във Фукушима. Ориентират се към друг остров, Мадагаскар. Да обиколите Мадагаскар – забравете, невъзможно е, казват им всички. Тъкмо работа за нас, казват си Соня и Александър.
При обиколката на Мадагаскар, която започва през 2015 г., близо 10 г. след Великото африканско приключение, с тях са вече децата им, тогава 9-годишната Филае и 6-годишният Юлис. Александър сковава живописна каручка, теглят я две зебута, идеята е децата да се возят в нея. Не става точно така, но зебутата се оказват обект на силен интерес, включително от разбойнически банди. Соня и Александър в момента живеят в каменна къща в живописно селце край Париж. Да се каже, че са пуснали котва там, е прекалено за хора от зодия Пътешественик.
Болна по Африка. Такава бях, след като прочетох книгата ви „Да прекосиш Африка“. Предполагам, че съм била една от хилядите читатели по света, които сте заразили. Сега сте в София с книгата си „Да обиколиш Мадагаскар“. Хората си броят крачките с идеята да изминават поне по 10 хил. на ден. По колко изминавате вие при пътешествията си?В Африка бяхме само с раниците на гърба и – напред. Изминавали сме по 40 км на ден средно. В Мадагаскар – 15 км. В някои дни и само 6. В Мадагаскар бяхме с каручка, а тя е тежка, бавна. Така че за 4 години извървяхме едва 5 хил. километра. Но много трудни и скъпи. Там няма пътища, мостове. Не можехме да се движим направо, трябваше да заобикаляме.
Може би причината за по-бавното придвижване е също, че сте били с децата си. Децата бяха неуморими. Взехме каручката заради тях, за да си почиват по пътя. Мислехме, че ще се изморяват, но не. Тичаха по цял ден. Изобщо не искаха да се качват в каручката. Вечер ние бяхме много уморени и лягахме, а те продължаваха да се катерят по дърветата. За 4 години нито веднъж не казаха стоп, омръзна ни, кога ще се прибираме. Бяха щастливи. Това приключение беше направено за тях. Ако питате дали не сме се притеснявали къде ще спят, какво ще ядат, как ще учат, какво правим със здравеопазването… Майка ми например каза: нямате право да им причинявате това, как така няма да ходят на училище. А как учеха?
Соня: Училището бях аз. Имах един голям камшик. (Смее се.)
Ту за зебутата, ту за децата. С.: В началото бях много сериозна, страхувах се, че им губим времето. Правехме първата почивка в 10 ч., тъй като тръгвахме много рано и по това време вече бяхме уморени. Вадех тетрадките и започвахме диктовки. После спрях да го правя, защото се обучавахме, докато вървяхме. Умножение, спрежение на глаголите. Александър: Учеха поезия. Наблюдавахме нещата около нас. Облаците. Защо вали дъжд. Преподавахме им геология. Ботаника. Фауната и флората на Мадагаскар. Ние не бяхме там, за да се разхождаме, професията ни е да правим документални филми и децата участваха в това. Подготвяха се, записваха си фразите в тетрадка и после пред камера бяха като актьори, които казват текст. Много неща научиха в крачка, а не теоретично. Направихме филми за лемури, за хамелеони.Децата ви вече са пораснали, пътуват ли сами? Дъщеря ни не сме я виждали от 3 години, постоянно пътува. Тя учи изкуство. Синът ни не е такъв номад, но обича да пътешества. Това лято беше 2 месеца в Южна Африка. Смятат, че професионалният им път е в чужбина. За тях няма граници. Обичат Франция, чувстват се французи, но не се страхуват от останалия свят.
При обиколката на Мадагаскар, която започва през 2015 г., близо 10 г. след Великото африканско приключение, с тях са вече децата им, тогава 9-годишната Филае и 6-годишният Юлис. Александър сковава живописна каручка, теглят я две зебута, идеята е децата да се возят в нея. Не става точно така, но зебутата се оказват обект на силен интерес, включително от разбойнически банди. Соня и Александър в момента живеят в каменна къща в живописно селце край Париж. Да се каже, че са пуснали котва там, е прекалено за хора от зодия Пътешественик. Болна по Африка. Такава бях, след като прочетох книгата ви „Да прекосиш Африка“. Предполагам, че съм била една от хилядите читатели по света, които сте заразили. Сега сте в София с книгата си „Да обиколиш Мадагаскар“. Хората си броят крачките с идеята да изминават поне по 10 хил. на ден. По колко изминавате вие при пътешествията си?В Африка бяхме само с раниците на гърба и – напред. Изминавали сме по 40 км на ден средно. В Мадагаскар – 15 км. В някои дни и само 6. В Мадагаскар бяхме с каручка, а тя е тежка, бавна. Така че за 4 години извървяхме едва 5 хил. километра. Но много трудни и скъпи. Там няма пътища, мостове. Не можехме да се движим направо, трябваше да заобикаляме.
Може би причината за по-бавното придвижване е също, че сте били с децата си. Децата бяха неуморими. Взехме каручката заради тях, за да си почиват по пътя. Мислехме, че ще се изморяват, но не. Тичаха по цял ден. Изобщо не искаха да се качват в каручката. Вечер ние бяхме много уморени и лягахме, а те продължаваха да се катерят по дърветата. За 4 години нито веднъж не казаха стоп, омръзна ни, кога ще се прибираме. Бяха щастливи. Това приключение беше направено за тях. Ако питате дали не сме се притеснявали къде ще спят, какво ще ядат, как ще учат, какво правим със здравеопазването… Майка ми например каза: нямате право да им причинявате това, как така няма да ходят на училище. А как учеха?Соня: Училището бях аз. Имах един голям камшик. (Смее се.)
Ту за зебутата, ту за децата. С.: В началото бях много сериозна, страхувах се, че им губим времето. Правехме първата почивка в 10 ч., тъй като тръгвахме много рано и по това време вече бяхме уморени. Вадех тетрадките и започвахме диктовки. После спрях да го правя, защото се обучавахме, докато вървяхме. Умножение, спрежение на глаголите. Александър: Учеха поезия. Наблюдавахме нещата около нас. Облаците. Защо вали дъжд. Преподавахме им геология. Ботаника. Фауната и флората на Мадагаскар. Ние не бяхме там, за да се разхождаме, професията ни е да правим документални филми и децата участваха в това. Подготвяха се, записваха си фразите в тетрадка и после пред камера бяха като актьори, които казват текст. Много неща научиха в крачка, а не теоретично. Направихме филми за лемури, за хамелеони.Децата ви вече са пораснали, пътуват ли сами? Дъщеря ни не сме я виждали от 3 години, постоянно пътува. Тя учи изкуство. Синът ни не е такъв номад, но обича да пътешества. Това лято беше 2 месеца в Южна Африка. Смятат, че професионалният им път е в чужбина. За тях няма граници. Обичат Франция, чувстват се французи, но не се страхуват от останалия свят. 
