Катя Антонова за тъжните приказки, порастването и щастието
Винаги е вълнуващо, когато се срещаш с обичан писател. Но когато неговите книги дръпват нежно струните на детската душа и звънтенето резонира във важни въпроси и отговори – вълнението е още по-голямо. И е отвъд рекордните тиражи. С това чувство вървя към срещата си с Катя Антонова. Докато прекосявам площада пред НДК, съпроводена от поривите на майския вятър, си мисля какви ли нови истории би изплела Катя от името на този топъл палавник, и от името на шадравана, и от името на уличната лампа... Самата тя казва, че идеите за истории непрекъснато валят. И че пише с лекота. Писането й е било огласяно от гласовете на нейните собствени четири деца. Поредицата й „Феята от захарницата“ се смята за най-продаваната българска съвременна детска поредица. Катя е носител на наградата „Бисерче вълшебно“ за 2023 година и най-четеният автор на детска литература за 2022 година. Като собственик на издателство „Рибка“ писателката изцяло промени нагласите към детските книги и артистизма, с който децата могат да се възпитават. Към многото награди и признания за таланта й да привързва малките към ценността на четеното, се прибави и признанието на списание EVA. Катя Антонова е тазгодишният носител на наградата EVA Golden Apple в категорията „Вълшебно перо“. Усмивката й ми напомня Джулия Робъртс.
Катя, каква щеше да бъде историята, ако Ева не беше изкушила Адам с ябълката? Може би щяха да си останат добри приятели и да си спестят всичките кризи във взаимоотношенията. Защото отношенията между мъжа и жената толкова често се основават на желание за доминация, контрол и други пориви от спектъра на изкушението. Но пък закъде сме без тази любов и страст?! А какъв щеше да е светът без приказката за тримата братя и златната ябълка? Най-вероятно същият. Всички сме израснали с тази приказка. Но честно казано, аз нямам особено отношение към нея. От малка предпочитах романите. Книгата, която остана най-яркият ми детски спомен, е „Без дом“. Скъсвах се да плача на нея. Тя ми подсказваше неща, които още не бях изпитала, но предусещах, че са вътре в мен. Колкото до приказките – обичах Андерсеновите, с многото пластове, с болката, тъгата, фината психология. Мислиш ли, че тъжните приказки остават по-дълбоки следи в децата? Това ми е много любима тема. Винаги съм се надявала някой да ми зададе този въпрос, даже да го обсъдим от професионална трибуна. Смятам, че тъжните истории, предназначени за детска публика, са изключително важни и полезни. Още повече днес, когато започнахме много да теоретизираме и по-малко да живеем. А и всеки се бори за детския смях. Това е хубаво, но е важно да позволяваме на децата да изпитват цялата палитра от емоции, те така или иначе ще минат през тях, а книгата е безопасен контролиран начин това да се случи. Да не говорим на какво съчувствие ни учат тъжните книги за деца. Те показват чуждото страдание, създават рефлекс към него. Кое е твоето златно качество и вродено ли ти е, или съзнателно го култивираш? Надявам се да е вродено, но и се старая да го опазвам и култивирам всеки ден – това е моята доброта. Тя ме стабилизира и ме кара да се чувствам в безопасност. Мисля си, че ако подхождаш с добри намерения, се ползваш от специална закрила. Това качество ми дава спокойствие. Дори да съм недоволна от нещо в професионален план, защото съм много самокритична, да съм на ръба на отчаянието, дотолкова, че да губя усещането за своята собствена стойност, тогава си казвам: „Бъди спокойна, дори и всичко да свърши в този момент, ти знаеш, че през цялото време намеренията ти са били добри“. Има една история на Джани Родари за човек, който цял живот задавал смешни обърнати въпроси, от рода на „Защо сянката има бор?“. Оказало се, че като дете все си обувал чорапите наопаки. Според теб наистина ли не можем да надмогнем някои неща от детството? Убедена съм, че повечето от нас имат капацитета да преминат успешно към следващата фаза от техния живот, без да пренасят нищо отрицателно от детството си. Защото зрелостта е достойна за уважение. Но това, което ме тревожи, е, че е тотален дефицит. Ние се разхождаме сред хора на 40-50-60-70 години, които отказват да пораснат, смятат, че не могат, или дори не забелязват, че не са пораснали. Нека си запазим хубавите спомени от детството като мил албум в сърцето, можем да си ги изживяваме пак и пак, но да не са воденични камъни, които ни държат там. Защото колкото и да е било хубаво – то приключва. И така трябва да бъде. Колкото и да е било травматизиращо – то пак приключва. И трябва да се влезе в зрелостта. Това е много любима моя тема – да се пуснем от детството и да заемем достойната си позиция на възрастни хора.
Катя, каква щеше да бъде историята, ако Ева не беше изкушила Адам с ябълката? Може би щяха да си останат добри приятели и да си спестят всичките кризи във взаимоотношенията. Защото отношенията между мъжа и жената толкова често се основават на желание за доминация, контрол и други пориви от спектъра на изкушението. Но пък закъде сме без тази любов и страст?! А какъв щеше да е светът без приказката за тримата братя и златната ябълка? Най-вероятно същият. Всички сме израснали с тази приказка. Но честно казано, аз нямам особено отношение към нея. От малка предпочитах романите. Книгата, която остана най-яркият ми детски спомен, е „Без дом“. Скъсвах се да плача на нея. Тя ми подсказваше неща, които още не бях изпитала, но предусещах, че са вътре в мен. Колкото до приказките – обичах Андерсеновите, с многото пластове, с болката, тъгата, фината психология. Мислиш ли, че тъжните приказки остават по-дълбоки следи в децата? Това ми е много любима тема. Винаги съм се надявала някой да ми зададе този въпрос, даже да го обсъдим от професионална трибуна. Смятам, че тъжните истории, предназначени за детска публика, са изключително важни и полезни. Още повече днес, когато започнахме много да теоретизираме и по-малко да живеем. А и всеки се бори за детския смях. Това е хубаво, но е важно да позволяваме на децата да изпитват цялата палитра от емоции, те така или иначе ще минат през тях, а книгата е безопасен контролиран начин това да се случи. Да не говорим на какво съчувствие ни учат тъжните книги за деца. Те показват чуждото страдание, създават рефлекс към него. Кое е твоето златно качество и вродено ли ти е, или съзнателно го култивираш? Надявам се да е вродено, но и се старая да го опазвам и култивирам всеки ден – това е моята доброта. Тя ме стабилизира и ме кара да се чувствам в безопасност. Мисля си, че ако подхождаш с добри намерения, се ползваш от специална закрила. Това качество ми дава спокойствие. Дори да съм недоволна от нещо в професионален план, защото съм много самокритична, да съм на ръба на отчаянието, дотолкова, че да губя усещането за своята собствена стойност, тогава си казвам: „Бъди спокойна, дори и всичко да свърши в този момент, ти знаеш, че през цялото време намеренията ти са били добри“. Има една история на Джани Родари за човек, който цял живот задавал смешни обърнати въпроси, от рода на „Защо сянката има бор?“. Оказало се, че като дете все си обувал чорапите наопаки. Според теб наистина ли не можем да надмогнем някои неща от детството? Убедена съм, че повечето от нас имат капацитета да преминат успешно към следващата фаза от техния живот, без да пренасят нищо отрицателно от детството си. Защото зрелостта е достойна за уважение. Но това, което ме тревожи, е, че е тотален дефицит. Ние се разхождаме сред хора на 40-50-60-70 години, които отказват да пораснат, смятат, че не могат, или дори не забелязват, че не са пораснали. Нека си запазим хубавите спомени от детството като мил албум в сърцето, можем да си ги изживяваме пак и пак, но да не са воденични камъни, които ни държат там. Защото колкото и да е било хубаво – то приключва. И така трябва да бъде. Колкото и да е било травматизиращо – то пак приключва. И трябва да се влезе в зрелостта. Това е много любима моя тема – да се пуснем от детството и да заемем достойната си позиция на възрастни хора.
