Нети и Иво - just friends
Един красив дует, обвит в ефирен дим от ерата на джаза, закачливо секси и фино меланхолен, съпътства идеята за тази фотосесия и за този разговор. Нети и Иво Димчев записаха песента Just Friends, а списание EVA направи крачката от изкуството към живота, защото там се вие дългият път на истинското, житейско приятелство на двамата толкова
различни артисти. Това е част от текста на Just Friends, малката изящна песен, която отлита със забързани суингиращи стъпки – да се чудиш реалност или сън е било всичко. Докато я слушах за първи път, си представях Нети и Иво, седнали на каменни градски стълби, с по един бухнал розов захарен памук в ръка. Когато отидох на локацията за фотосесията – старо индустриално място с нов живот и изразителен декаданс, Ади Янкулова – идейната и движеща сила на този вихрен проект, тъкмо ги снимаше пред розова като памуците от моите фантазии стена. Още в първия момент усещаш спокойствието и обиграността, с която двамата си взаимодействат, напасват движенията на високите си тела, създават завладяващо хореографско и емоционално единство. Артистизмът и тънката им чувствителност, разбира се, движат всичко, но фактът, че са приятели от деца, поставя различна бленда, тази, която могат да създадат само преживените споделености.Приятелството им започва като ученици в експерименталното театрално студио 4xC, създадено от режисьора Николай Георгиев. „Иво е най-доброто продължение на идеята за експерименталния, авторски, свободен театър – казва Нети. – Аз поех пътя на конвенционалния театър. Поне двамата сме разбрали какво искаме.“ Мисля си, че не става дума само за театър – двамата са разбрали какво искат изобщо от живота. Колкото до песните, Иво сяда на пианото да пише песни, когато е на 40 – „И не можах да спра“. Нети прави планове да запише през новия сезон нейни първи авторски джаз композиции. Веднага след разговора ни тя отива да играе „Хотел между тоя и оня свят“ на сцената на Театъра на Българската армия, след това заминава на турне, после ще спре в Пловдив за снимките на „Царят на Капана“: „Мислех си, че искам да играя в комедия, и тя взе че дойде“. Иво ще лети за Ница за частен концерт на богати хора, следва концерт в Берн… „и още, и още… където кацна“. Казва го с лека усмивка: „Чакам да свършат „Капките“, за да се отдам на моето изкуство, защото те ми вземат цялото време“.
Колкото и Иво да е директен и искрен, сериозното му спокойно лице те остава с чувството за неразгадаемост. Един фавн, който си почива в следобеда на живота, преди да се впусне отново в прецизно-вакханалния си танц с изкуството. Изразителните очи на Нети, без да издават всичко, разкриват малко повече.
Каква екстравагантна комбинация – така реагираха доста хора, когато разбираха, че вие двамата ще сте на корицата. Това поредният стереотип за вас самите ли е? Или наистина има екстравагантност във вашето толкова дълго приятелство? Иво: Може би точно това, че сме толкова различни, ни е събрало още като ученици. Аз бях доста разпуснат и откачен, Нети беше отличничка, културна, пееше в хора. Но различията ни допълваха. Нети ме успокояваше, пък аз ù давах някаква доза лудост. И двамата много обичахме да четем. Литературата и музиката ни събраха. Имахме много сходни вкусове. Нети: И двамата носим много неща навътре в себе си, а различни показваме. Да, аз давах на Иво баланс и спокойствие, но имах и друга – дива, пънкарска природа, която си стоеше съвсем на място в нашето общуване. Сближаваше ни много и работата ни в театралното студио 4хС, където Николай Георгиев ни предизвикваше да експериментираме с телата и с емоциите си. Сближаваха ни Ани Ленъкс, Майкъл Джексън, Мадона. Ходехме заедно в музикалния магазин, слагахме слушалките и заедно откривахме изпълнители като Нина Симон, Танита Тикарам, Дий Дий Бриджуотър, Том Уейтс… Иво: Площад „Славейков“ беше целият със сергии с книги, абсолютно нови неща, които преди не бяха издавани в България. Откривахме френските сюрреалисти. Цялата тази култура се изливаше върху нас. Много вълнуващо! Било е преди 100 години. Нети: Аз нямам усещане за време…
Иво, в документалния филм на Кристина Николова „В Ада с Иво“, казваш, че пееш за „нещата, които са ти на сърце: любов, раздяла, мъжки, женски полови органи, Исус Христос“. Присъствието на изначално десексуализирания образ на Исус в това изреждане поражда напрежение, но думите ти изразяват много човешка, топла и лишена от лицемерие връзка с него. Какъв път те отведе до него? Иво: Библията ме спечели първо като литература. Много харесвах „Песен на песните“. Книга на Йов също. Новият завет. Музиката в църквата и това, че вярата е свързана толкова много с пеене и с изразяване, което е над обикновените думи и споделяне, ме грабваха. Но в същото време през църквата влезе и чувството за вина за това, че съм гей. И след около година си казах – аз искам да запазя Исус в себе си, но не и чувството за вина. И се махнах от църквата. Благодарение на литературата, на Ницше, на френския сюрреализъм – доста бързо се откъснах от нейното влияние и видях тялото и греха в най-красивата му форма. Постигнах помирението да се харесаш и да се обичаш такъв какъвто си, без да се обвиняваш. Исус остана в мен от целия този сблъсък с християнството. Но Исус, който приема всички, не обвинява, Исус Спасителят, който ме е спасявал много пъти в живота. Нети: Моето израстване ме отведе другаде. На 15 години може би съм била, когато много ми хареса това, което прочетох за будизма. Започнах да се задълбочавам в такава литература. Маргарита Карамитева, с която станахме приятелки, ми разкри хатха йога. Стефан Щерев, също мой приятел, ме заведе веднъж в тази църква, в която ходеше Иво. Веднага разбрах, че това не е моето. Доколко всеки от вас допускаше другия в тийнейджърския си личен ад? Нети: Аз тогава си имах моите демони – баща ми беше починал, много трудно комуникирах с другите ми съученици. Не бих казала, че бях много обичана от тях. Бях затворена в тесния си приятелски кръг, в който бяха Иво, Виргиния Хинова ДиДонато, Стефан Щерев. Аз не умеех много да общувам с хората. Докато Иво контактуваше с лекота с всички. Всички го обичаха. Понякога преставахме да общуваме, защото той залиташе в хедонистична негова си линия и изчезваше, просто нямаше нужда от мен, от спокойствие и баланс. Аз усещах и не го и търсех в тези периоди. Когато бяхме заедно – си говорехме непрекъснато, прибирахме се заедно, той ми вземаше ръката и я слагаше в неговия джоб, когато беше студено, изобщо правеше за мен всички джентълменски жестове. 
Успяваше ли с него да бъдеш откровена докрай?Нети: Иво винаги е бил много откровен с мен. Докато аз никога не съм му споделяла някои мои женски мисли. Майка ми ми е казвала, че баща ми (когато се запознават, той е на 50, тя на 37) дошъл да поиска ръката ù, после благодарил за това, че жена му е девствена. Тя така възпитаваше и мен. Затова в онези тийнейджърски години за мен не беше притеснително да слушам нещо за сексуален акт, но аз да го извърша…Иво: Вече доста по-късно, Нети беше една от първите ми приятелки, на която съм казал, че съм хив позитивен. Тогава не живеех в България. Просто ù се обадих. По телефона ли ти казах? Нети: Не, ти дойде да ме вземеш. Отидохме в Княжеската градина. Изглеждаше много притеснен, тъжен, изплашен. Дори не помня какво точно му казах. Лийчето (дъщерята на Нети – бел. ред.) беше много мъничка и тичаше около нас. Разговорът мина по-дискретно покрай това, че тя е наблизо. Но аз помня друго – когато Иво каза на майка си и на татко си, че е гей. Всъщност майка му дълго се надяваше, че ние сме си двойка. Иво: Родителите ми бяха много щастливи, като водех приятелки вкъщи. А ние си бяхме просто приятелки. Нети: Харесвали сме се по някакъв начин и чисто физически, но донякъде…
различни артисти. Това е част от текста на Just Friends, малката изящна песен, която отлита със забързани суингиращи стъпки – да се чудиш реалност или сън е било всичко. Докато я слушах за първи път, си представях Нети и Иво, седнали на каменни градски стълби, с по един бухнал розов захарен памук в ръка. Когато отидох на локацията за фотосесията – старо индустриално място с нов живот и изразителен декаданс, Ади Янкулова – идейната и движеща сила на този вихрен проект, тъкмо ги снимаше пред розова като памуците от моите фантазии стена. Още в първия момент усещаш спокойствието и обиграността, с която двамата си взаимодействат, напасват движенията на високите си тела, създават завладяващо хореографско и емоционално единство. Артистизмът и тънката им чувствителност, разбира се, движат всичко, но фактът, че са приятели от деца, поставя различна бленда, тази, която могат да създадат само преживените споделености.Приятелството им започва като ученици в експерименталното театрално студио 4xC, създадено от режисьора Николай Георгиев. „Иво е най-доброто продължение на идеята за експерименталния, авторски, свободен театър – казва Нети. – Аз поех пътя на конвенционалния театър. Поне двамата сме разбрали какво искаме.“ Мисля си, че не става дума само за театър – двамата са разбрали какво искат изобщо от живота. Колкото до песните, Иво сяда на пианото да пише песни, когато е на 40 – „И не можах да спра“. Нети прави планове да запише през новия сезон нейни първи авторски джаз композиции. Веднага след разговора ни тя отива да играе „Хотел между тоя и оня свят“ на сцената на Театъра на Българската армия, след това заминава на турне, после ще спре в Пловдив за снимките на „Царят на Капана“: „Мислех си, че искам да играя в комедия, и тя взе че дойде“. Иво ще лети за Ница за частен концерт на богати хора, следва концерт в Берн… „и още, и още… където кацна“. Казва го с лека усмивка: „Чакам да свършат „Капките“, за да се отдам на моето изкуство, защото те ми вземат цялото време“.
Колкото и Иво да е директен и искрен, сериозното му спокойно лице те остава с чувството за неразгадаемост. Един фавн, който си почива в следобеда на живота, преди да се впусне отново в прецизно-вакханалния си танц с изкуството. Изразителните очи на Нети, без да издават всичко, разкриват малко повече. Каква екстравагантна комбинация – така реагираха доста хора, когато разбираха, че вие двамата ще сте на корицата. Това поредният стереотип за вас самите ли е? Или наистина има екстравагантност във вашето толкова дълго приятелство? Иво: Може би точно това, че сме толкова различни, ни е събрало още като ученици. Аз бях доста разпуснат и откачен, Нети беше отличничка, културна, пееше в хора. Но различията ни допълваха. Нети ме успокояваше, пък аз ù давах някаква доза лудост. И двамата много обичахме да четем. Литературата и музиката ни събраха. Имахме много сходни вкусове. Нети: И двамата носим много неща навътре в себе си, а различни показваме. Да, аз давах на Иво баланс и спокойствие, но имах и друга – дива, пънкарска природа, която си стоеше съвсем на място в нашето общуване. Сближаваше ни много и работата ни в театралното студио 4хС, където Николай Георгиев ни предизвикваше да експериментираме с телата и с емоциите си. Сближаваха ни Ани Ленъкс, Майкъл Джексън, Мадона. Ходехме заедно в музикалния магазин, слагахме слушалките и заедно откривахме изпълнители като Нина Симон, Танита Тикарам, Дий Дий Бриджуотър, Том Уейтс… Иво: Площад „Славейков“ беше целият със сергии с книги, абсолютно нови неща, които преди не бяха издавани в България. Откривахме френските сюрреалисти. Цялата тази култура се изливаше върху нас. Много вълнуващо! Било е преди 100 години. Нети: Аз нямам усещане за време…
Иво, в документалния филм на Кристина Николова „В Ада с Иво“, казваш, че пееш за „нещата, които са ти на сърце: любов, раздяла, мъжки, женски полови органи, Исус Христос“. Присъствието на изначално десексуализирания образ на Исус в това изреждане поражда напрежение, но думите ти изразяват много човешка, топла и лишена от лицемерие връзка с него. Какъв път те отведе до него? Иво: Библията ме спечели първо като литература. Много харесвах „Песен на песните“. Книга на Йов също. Новият завет. Музиката в църквата и това, че вярата е свързана толкова много с пеене и с изразяване, което е над обикновените думи и споделяне, ме грабваха. Но в същото време през църквата влезе и чувството за вина за това, че съм гей. И след около година си казах – аз искам да запазя Исус в себе си, но не и чувството за вина. И се махнах от църквата. Благодарение на литературата, на Ницше, на френския сюрреализъм – доста бързо се откъснах от нейното влияние и видях тялото и греха в най-красивата му форма. Постигнах помирението да се харесаш и да се обичаш такъв какъвто си, без да се обвиняваш. Исус остана в мен от целия този сблъсък с християнството. Но Исус, който приема всички, не обвинява, Исус Спасителят, който ме е спасявал много пъти в живота. Нети: Моето израстване ме отведе другаде. На 15 години може би съм била, когато много ми хареса това, което прочетох за будизма. Започнах да се задълбочавам в такава литература. Маргарита Карамитева, с която станахме приятелки, ми разкри хатха йога. Стефан Щерев, също мой приятел, ме заведе веднъж в тази църква, в която ходеше Иво. Веднага разбрах, че това не е моето. Доколко всеки от вас допускаше другия в тийнейджърския си личен ад? Нети: Аз тогава си имах моите демони – баща ми беше починал, много трудно комуникирах с другите ми съученици. Не бих казала, че бях много обичана от тях. Бях затворена в тесния си приятелски кръг, в който бяха Иво, Виргиния Хинова ДиДонато, Стефан Щерев. Аз не умеех много да общувам с хората. Докато Иво контактуваше с лекота с всички. Всички го обичаха. Понякога преставахме да общуваме, защото той залиташе в хедонистична негова си линия и изчезваше, просто нямаше нужда от мен, от спокойствие и баланс. Аз усещах и не го и търсех в тези периоди. Когато бяхме заедно – си говорехме непрекъснато, прибирахме се заедно, той ми вземаше ръката и я слагаше в неговия джоб, когато беше студено, изобщо правеше за мен всички джентълменски жестове. Успяваше ли с него да бъдеш откровена докрай?Нети: Иво винаги е бил много откровен с мен. Докато аз никога не съм му споделяла някои мои женски мисли. Майка ми ми е казвала, че баща ми (когато се запознават, той е на 50, тя на 37) дошъл да поиска ръката ù, после благодарил за това, че жена му е девствена. Тя така възпитаваше и мен. Затова в онези тийнейджърски години за мен не беше притеснително да слушам нещо за сексуален акт, но аз да го извърша…Иво: Вече доста по-късно, Нети беше една от първите ми приятелки, на която съм казал, че съм хив позитивен. Тогава не живеех в България. Просто ù се обадих. По телефона ли ти казах? Нети: Не, ти дойде да ме вземеш. Отидохме в Княжеската градина. Изглеждаше много притеснен, тъжен, изплашен. Дори не помня какво точно му казах. Лийчето (дъщерята на Нети – бел. ред.) беше много мъничка и тичаше около нас. Разговорът мина по-дискретно покрай това, че тя е наблизо. Но аз помня друго – когато Иво каза на майка си и на татко си, че е гей. Всъщност майка му дълго се надяваше, че ние сме си двойка. Иво: Родителите ми бяха много щастливи, като водех приятелки вкъщи. А ние си бяхме просто приятелки. Нети: Харесвали сме се по някакъв начин и чисто физически, но донякъде… 
