Леда Тасева - аристократката
Не беше актриса, която се нуждаеше от аплодисменти извън сцената. Тя просто беше Леда, жена, която носеше елегантността си като естествено състояние на духа. За нея думите имаха значение, приятелите – също. Не допускаше лесно хора в близкото си обкръжение. Не защото се страхуваше да бъде наранена, а защото искаше да ги чуе и разбере.
Архитектура на самотатаЗа широката публика Леда Тасева беше загадка. „Заслужил артист“, носител на награди, немного на брой, но доказателство за актьорския ѝ талант в социалистическа България, която трудно приемаше различните творци. Жена, която владееше екрана във филми като „Да обичаш на инат“ или „Прозорецът“. Но за тези, които я познаваха, тя беше уютният ъгъл, където времето спираше. Нещо като Мод от постановката на Телевизионния театър, която винаги ще помня.
В личния си живот Леда беше тиха, потънала в мислите си, сякаш водеше непрекъснат разговор сама със себе си. Представете си я: аристократка, с цигара между пръстите, облечена в красив плетен пуловер. Този образ съчетава в себе си двете ѝ страни: достъпността и дистанцията. Не говори много, умее да слуша. С тийнейджърите се държеше като с възрастни, давайки ни безценно доверие. Изглеждаше различна, недостъпна, но в близостта ѝ имаше уют. В едно от малкото си интервюта тя споделя:
Театърът като необходимост Театърът не е място за крясъци, а за шепот. Понякога най-силните думи се казват най-тихо
Архитектура на самотатаЗа широката публика Леда Тасева беше загадка. „Заслужил артист“, носител на награди, немного на брой, но доказателство за актьорския ѝ талант в социалистическа България, която трудно приемаше различните творци. Жена, която владееше екрана във филми като „Да обичаш на инат“ или „Прозорецът“. Но за тези, които я познаваха, тя беше уютният ъгъл, където времето спираше. Нещо като Мод от постановката на Телевизионния театър, която винаги ще помня.
В личния си живот Леда беше тиха, потънала в мислите си, сякаш водеше непрекъснат разговор сама със себе си. Представете си я: аристократка, с цигара между пръстите, облечена в красив плетен пуловер. Този образ съчетава в себе си двете ѝ страни: достъпността и дистанцията. Не говори много, умее да слуша. С тийнейджърите се държеше като с възрастни, давайки ни безценно доверие. Изглеждаше различна, недостъпна, но в близостта ѝ имаше уют. В едно от малкото си интервюта тя споделя: Театърът като необходимост Театърът не е място за крясъци, а за шепот. Понякога най-силните думи се казват най-тихо
