Светът се оглежда в картините на Христина Костова
До 2018 г. Христина Костова работи като учител, а след това – като директор на професионална гимназия. Срещата със съпруга й обаче тотално преобръща живота й и възражда позабравената й страст към изобразителното изкуство, останала приспана някъде назад в детството. Посещава няколко урока при руския художник Александър Сергеев, а през 2022 г. завършва следдипломна квалификация специалност „Живопис“ в НХА при проф. д-р Здравка Василева.Любимият жанр на Христина е пейзажът, а пейзажът пред очите й рязко се променя, когато преди две години мъжът й е поканен да преподава в Шанхайската театрална академия и двамата „пренасят“ живота си в далечен Китай. Днес художничката разполага с ателие в академията, където създава новите си творби – вдъхновени от новия етап в живота й и от чудесата на поднебесната империя (както наричат Китай през Античността и Средновековието). Картините във втората й изложба обаче далеч не са закотвени само в Шанхай, а разказват истории от цял свят - Италия, Франция, Швейцария, Шотландия, Мексико. Според самата авторка обаче, както можете прочетете в интервюто по-долу, най-вече разказват нейната собствена история.На 16 септември от 18:00 ч. в експозиционната зала ще се проведе среща с Христина Костова и Станислав Семерджиев. Изложбата е включена в празничната програма на Регионален исторически музей - София за Деня на София - 17 септември.
Пътешествията са пътувания в пространството, а спомените – пътувания във времето. Кое от местата, на които сте били, събуди най-много спомени у вас и защо?Може би Китай – точно защото в началото ми беше най-чужд. Когато живееш далеч от дома, непознатото започва да разговаря с познатото. Мъглата над водата, някое самотно дърво или светлината в нечий прозорец внезапно могат да отключат спомен, който дори не си знаел, че пазиш.Така понякога започвам да рисувам мястото пред себе си, а постепенно откривам върху листа друго – онова, което отдавна нося в себе си. Паметта има странна география: пейзажът може да е китайски, италиански или мексикански, а светлината в него да идва от дома.Живеете вече две години в Шанхай. Открихте ли нещо от и за себе си в този футуристичен мегаполис? Да – открих, че сред грандиозното винаги търся крехкото. Шанхай настойчиво ти казва да погледнеш нагоре, към небостъргачите, а аз често гледам отражението им във водата, някоя клонка, мъглата или птиците. В град, който непрекъснато демонстрира мащаба си, ме привличат малкото прозорче, старото дърво, тихият павилион. Тези две години открих колко силно ми е необходима тишината.
Промени ли ви градът и ако да, как? Променя ме бавно, но сигурно. Китайската култура ме учи повече да се доверявам на неизказаното: празното пространство не е липса, а въздух; една мазка, един щрих казват повече от подробното обяснение. Не се опитвам да имитирам китайската живопис. По-скоро ѝ позволявам да променя моя стил. Рисувам по-малко буквално, доверявам се повече на усещането си и оставям водата и хартията също да имат своя воля. Макар че и в двете отношения още имам доста да уча. Какво харесвате и какво не в живота там? Харесвам синергията между технологичното бъдеще и традиционната култура. Харесват ми неочакваните контрасти. Не харесвам обаче момента, в който мащабът започва да заличава човешката мярка: огромните разстояния, тълпите по празниците, и най-вече дистанцията от близките и от дома – хората там често са принудени да жертват семейния уют в името на кариерата. Харесва ми, че градът никога не заспива. Не ми харесва, че понякога очаква същото и от мен. По този въпрос водим учтив, но продължителен спор.
Опишете цветовете, формите, звуците и вкусовете, с които лично вие асоциирате Китай, Италия, Франция, Швейцария, Шотландия, Мексико и въобще дестинациите, въплътени в картините от втората ви изложба.Китай за мен е мастиленосиво, нефритенозелено, стъклено синьо и внезапен неон. Той расте във вертикали, но в моите картини все се навежда над водата. И някъде между чая и неона изведнъж утихва. Италия ми е топла охра, керемидено червено и кипарисово зелено. Хълмове, стари къщи, камбани, силно кафе. Но Сицилия е друга – по-сурова, почти обгоряла: теракота и вулканично черно, прорязани от белия блясък на морето. Там сякаш и въздухът има вкус на сол и цитруси. Франция е по-приглушена – лавандулово, медено жълто и онова особено сиво, което не помрачава, а омекотява светлината. Швейцария е хем студена, хем – искряща. Ледници и тъмни смърчове, смесени с медни петна от есента. Тишината в планината буквално звъни. От Шотландия са ми останали внезапните смени на климата и сребристият дъжд.Мексико е шумно, многопластово човешки море, смесено с ярки слънчеви цветове, кобалт, тюркоаз, кармин, дълбоки сенки и прегоряла земя. Има вкус и на лайм, и на люто. Но това са просто случайни следи. Ако утре говорим – може би в паметта ми ще изникнат други. И въобще картините ми не са пътеписи. Най-често не рисувам мястото такова, каквото е, а такова, каквото е в мен. Палитрата сякаш сама се намества. А като дойде след мен Стенли със заглавията и стиховете – почти винаги открива сюжети, която май не съм осъзнавала, че разказвам.
Има ли пътешествие, което не сте нарисували или не желаете да нарисувате и защо?Да. Има такива, които още не мога да нарисувам, и други, които съзнателно не искам. Някои преживявания просто не искат публика. Не всичко красиво е длъжно да се превърне в картина. Понякога да оставиш нещо ненарисувано е най-честният начин да го съхраниш.А кое се оказва най-голямо предизвикателство за сетивата ви, докато го пресъздавате в картините си?Най-трудно ми е да пресъздавам хилядолетната същност на света, в който живеем – неговата запазена на много места девственост, скрита в мъглата, реката, полето, планината, и най-вече –тишината и светлината. В акварела светлината не се добавя накрая – тя трябва да бъде опазена още от белия лист.А тишината трябва да бъде в теб. Тя няма видима форма, но без нея картината остава само гледка. Най-голямото предизвикателство е да разбера кога да спра. Още един жест може да даде живот на картината, но може и да ѝ отнеме същността.
Пътешествията са пътувания в пространството, а спомените – пътувания във времето. Кое от местата, на които сте били, събуди най-много спомени у вас и защо?Може би Китай – точно защото в началото ми беше най-чужд. Когато живееш далеч от дома, непознатото започва да разговаря с познатото. Мъглата над водата, някое самотно дърво или светлината в нечий прозорец внезапно могат да отключат спомен, който дори не си знаел, че пазиш.Така понякога започвам да рисувам мястото пред себе си, а постепенно откривам върху листа друго – онова, което отдавна нося в себе си. Паметта има странна география: пейзажът може да е китайски, италиански или мексикански, а светлината в него да идва от дома.Живеете вече две години в Шанхай. Открихте ли нещо от и за себе си в този футуристичен мегаполис? Да – открих, че сред грандиозното винаги търся крехкото. Шанхай настойчиво ти казва да погледнеш нагоре, към небостъргачите, а аз често гледам отражението им във водата, някоя клонка, мъглата или птиците. В град, който непрекъснато демонстрира мащаба си, ме привличат малкото прозорче, старото дърво, тихият павилион. Тези две години открих колко силно ми е необходима тишината.Промени ли ви градът и ако да, как? Променя ме бавно, но сигурно. Китайската култура ме учи повече да се доверявам на неизказаното: празното пространство не е липса, а въздух; една мазка, един щрих казват повече от подробното обяснение. Не се опитвам да имитирам китайската живопис. По-скоро ѝ позволявам да променя моя стил. Рисувам по-малко буквално, доверявам се повече на усещането си и оставям водата и хартията също да имат своя воля. Макар че и в двете отношения още имам доста да уча. Какво харесвате и какво не в живота там? Харесвам синергията между технологичното бъдеще и традиционната култура. Харесват ми неочакваните контрасти. Не харесвам обаче момента, в който мащабът започва да заличава човешката мярка: огромните разстояния, тълпите по празниците, и най-вече дистанцията от близките и от дома – хората там често са принудени да жертват семейния уют в името на кариерата. Харесва ми, че градът никога не заспива. Не ми харесва, че понякога очаква същото и от мен. По този въпрос водим учтив, но продължителен спор.Опишете цветовете, формите, звуците и вкусовете, с които лично вие асоциирате Китай, Италия, Франция, Швейцария, Шотландия, Мексико и въобще дестинациите, въплътени в картините от втората ви изложба.Китай за мен е мастиленосиво, нефритенозелено, стъклено синьо и внезапен неон. Той расте във вертикали, но в моите картини все се навежда над водата. И някъде между чая и неона изведнъж утихва. Италия ми е топла охра, керемидено червено и кипарисово зелено. Хълмове, стари къщи, камбани, силно кафе. Но Сицилия е друга – по-сурова, почти обгоряла: теракота и вулканично черно, прорязани от белия блясък на морето. Там сякаш и въздухът има вкус на сол и цитруси. Франция е по-приглушена – лавандулово, медено жълто и онова особено сиво, което не помрачава, а омекотява светлината. Швейцария е хем студена, хем – искряща. Ледници и тъмни смърчове, смесени с медни петна от есента. Тишината в планината буквално звъни. От Шотландия са ми останали внезапните смени на климата и сребристият дъжд.Мексико е шумно, многопластово човешки море, смесено с ярки слънчеви цветове, кобалт, тюркоаз, кармин, дълбоки сенки и прегоряла земя. Има вкус и на лайм, и на люто. Но това са просто случайни следи. Ако утре говорим – може би в паметта ми ще изникнат други. И въобще картините ми не са пътеписи. Най-често не рисувам мястото такова, каквото е, а такова, каквото е в мен. Палитрата сякаш сама се намества. А като дойде след мен Стенли със заглавията и стиховете – почти винаги открива сюжети, която май не съм осъзнавала, че разказвам.Има ли пътешествие, което не сте нарисували или не желаете да нарисувате и защо?Да. Има такива, които още не мога да нарисувам, и други, които съзнателно не искам. Някои преживявания просто не искат публика. Не всичко красиво е длъжно да се превърне в картина. Понякога да оставиш нещо ненарисувано е най-честният начин да го съхраниш.А кое се оказва най-голямо предизвикателство за сетивата ви, докато го пресъздавате в картините си?Най-трудно ми е да пресъздавам хилядолетната същност на света, в който живеем – неговата запазена на много места девственост, скрита в мъглата, реката, полето, планината, и най-вече –тишината и светлината. В акварела светлината не се добавя накрая – тя трябва да бъде опазена още от белия лист.А тишината трябва да бъде в теб. Тя няма видима форма, но без нея картината остава само гледка. Най-голямото предизвикателство е да разбера кога да спра. Още един жест може да даде живот на картината, но може и да ѝ отнеме същността. 
