Олоф Ярлбро - оптимистът без илюзии
Международно признатият шведски фотожурналист представи в софийската галерия „Синтезис“ втори свой проект. Този път разказва с човешки съдби за замърсената и чистата страна на един свят, който произвежда 400 милиона тона пластмаса годишно, и галено нарича полиетилена Poly.Случи се така, че само ден след разговора ни с Олоф Ярлбро светът гледаше ужасен апокалиптичните видеа, в които огромната приливна вълна от кални води и отломки помиташе всичко по пътя си в Непал и Тибет, оставяйки покъртително опустошение. Най-вероятната причина – откъснало се гигантско парче от глетчер. Дали има връзка с глобалното затопляне – твърде възможно. В заснетия в Индонезия, Виетнам, Филипините и Индия фотографски проект на Олоф Ярлбро – Poly (кратката дума за полиетилен се използва и от събирачите на отпадъци), виждаме други пагубни вълни – разлели се в океаните или застинали в перифериите на мегаполисите. А сред тях – силуетите и лицата на хора от социалните периферии, които ежедневно се борят за препитанието си – през техните истории Олоф разказва глобалното замърсяване с пластмаса. Да се фокусира върху човешките съдби и да търси пресечната точка между планетарни тенденции и живота на уязвимите групи е в центъра на неговата фотографска работа. Защото кризите винаги са природни и хуманитарни едновременно. 
А именно Непал, катастрофичната новина за който ни заля, малко след интервюто, е страната, изиграла навремето решаваща роля Олоф да открие своето призвание. Разбрал, че иска да стане фотограф, когато двайсет и няколко годишен отишъл в Непал за катерене и започнал да прави снимки. Пак там се оказал в момента, в който се разгаряла гражданска война, и документирал случващото се. Така се ражда фотографската книга The Falling Kingdom (2008), последвана от Syria: The War Within (2013) – с кадри от ожесточените боеве около Алепо, Tokhang – The Philippine Drug War (2021), посветена на кампаниите на президента на Филипините срещу наркотиците, довели до смъртта на хиляди хора. Най-новия му голям проект Poly също можем да преживеем, разгръщайки едноименната фотографска книга. Олоф е роден през 1978 в Хелзингборг, Швеция, и учи фотожурналистика в Международния център по фотография (ICP) в Ню Йорк и във Факултета по кино и телевизия към Академията за сценични изкуства в Прага (FAMU). Живее между Хелзинборг и София, тъй като съпругата му е българка. Яркостта на визуалния му разказ има перфектната поддръжка на умението му да разказва и с думи. Ще се убедите сами.
Олоф, открил си своето призвание – документалната фотография, в Непал. По-късно си учил в Ню Йорк и Прага. Оттогава проектите ти неизменно те отвеждат далеч от Швеция. Сякаш родината ти никога не е събуждала фотографския ти интерес. Замислял ли си се някога защо?Започваш с много хубав въпрос. Мисля, че още от съвсем ранна възраст исках да видя света. Първото ми училище, Råå Södra, се намираше точно до плажа, а пред прозорците на класната стая се простираше проливът Йоресунд – един от най-натоварените морски пътища в света. Често седях до прозореца и си представях как съм на борда на някой от тези кораби, чудейки се накъде ли пътуват. Много от роднините на баща ми бяха заминали за САЩ през 30-те години на миналия век в търсене на по-добър живот в Новия свят. Дядо и баба се вълнуваха от авиацията и от идеята, че човек може да пътува бър-зо надалеч. Като дете с богато въображение, измислях какви ли не невероятни маршрути по цялото земно кълбо. Добави към това и „Тинтин“ – един от любимите ми комикси, и вероятно се досещаш накъде отиваха нещата.
Към отплаване нанякъде в търсене на приключения...Точно така. Мисля, че бях на около осем години, когато една лятна сутрин се измъкнах тайно от вкъщи и подкарах малката си ветроходна лодка „Оптимист“ на първата си „световна експедиция“. Бреговата охрана ме откри някъде навътре в морето. Бях прекарал навън около дванадесет часа и вече бях останал без храна и вода. Родителите ми бяха ужасени, но не можеха да ме спрат.И така, връщайки се към въпроса ти за Швеция и фотографията: разбира се, снимал съм там, но винаги ме обзема известно безпокойство, когато се задържа твърде дълго на едно място. Има нещо в непознатото – нещо вълнуващо и изпълнено с приключение, което все ме тегли нанякъде.Сега, след като съм прекарал толкова много време на различни места, гледам на Швеция по друг начин. Може би точно затова един по-мащабен фотографски проект у дома би бил интересен в бъдеще.
Със сигурност, докато си снимал войни, си имал моменти, които ти се иска да забравиш. Макар че си преминал обучение в елитно военно подразделение, което помага за справяне в екстремна среда, рис-кът остава голям. Но ти казваш, че когато снимаш лицето на войната, се чувстваш така, сякаш си на пър-вия ред на историята, и това вероятно оправдава риска...Категорично. Историята се пише пред очите ти, а ти стоиш там с фотоапарат и се опитваш да извлечеш максимума от момента. Смятам, че добрата фотография се гради както върху съдържанието, така и върху контекста. Като фотограф се опитваш да композираш кадъра, да му придадеш естетика, и понякога се получава нещо силно и изпълнено с енергия – застинал миг, продължил едва стотна от секундата. Предполагам, че в това има и щипка магия. Или поне аз си повтарям, че е така.
А именно Непал, катастрофичната новина за който ни заля, малко след интервюто, е страната, изиграла навремето решаваща роля Олоф да открие своето призвание. Разбрал, че иска да стане фотограф, когато двайсет и няколко годишен отишъл в Непал за катерене и започнал да прави снимки. Пак там се оказал в момента, в който се разгаряла гражданска война, и документирал случващото се. Така се ражда фотографската книга The Falling Kingdom (2008), последвана от Syria: The War Within (2013) – с кадри от ожесточените боеве около Алепо, Tokhang – The Philippine Drug War (2021), посветена на кампаниите на президента на Филипините срещу наркотиците, довели до смъртта на хиляди хора. Най-новия му голям проект Poly също можем да преживеем, разгръщайки едноименната фотографска книга. Олоф е роден през 1978 в Хелзингборг, Швеция, и учи фотожурналистика в Международния център по фотография (ICP) в Ню Йорк и във Факултета по кино и телевизия към Академията за сценични изкуства в Прага (FAMU). Живее между Хелзинборг и София, тъй като съпругата му е българка. Яркостта на визуалния му разказ има перфектната поддръжка на умението му да разказва и с думи. Ще се убедите сами. Олоф, открил си своето призвание – документалната фотография, в Непал. По-късно си учил в Ню Йорк и Прага. Оттогава проектите ти неизменно те отвеждат далеч от Швеция. Сякаш родината ти никога не е събуждала фотографския ти интерес. Замислял ли си се някога защо?Започваш с много хубав въпрос. Мисля, че още от съвсем ранна възраст исках да видя света. Първото ми училище, Råå Södra, се намираше точно до плажа, а пред прозорците на класната стая се простираше проливът Йоресунд – един от най-натоварените морски пътища в света. Често седях до прозореца и си представях как съм на борда на някой от тези кораби, чудейки се накъде ли пътуват. Много от роднините на баща ми бяха заминали за САЩ през 30-те години на миналия век в търсене на по-добър живот в Новия свят. Дядо и баба се вълнуваха от авиацията и от идеята, че човек може да пътува бър-зо надалеч. Като дете с богато въображение, измислях какви ли не невероятни маршрути по цялото земно кълбо. Добави към това и „Тинтин“ – един от любимите ми комикси, и вероятно се досещаш накъде отиваха нещата.
Към отплаване нанякъде в търсене на приключения...Точно така. Мисля, че бях на около осем години, когато една лятна сутрин се измъкнах тайно от вкъщи и подкарах малката си ветроходна лодка „Оптимист“ на първата си „световна експедиция“. Бреговата охрана ме откри някъде навътре в морето. Бях прекарал навън около дванадесет часа и вече бях останал без храна и вода. Родителите ми бяха ужасени, но не можеха да ме спрат.И така, връщайки се към въпроса ти за Швеция и фотографията: разбира се, снимал съм там, но винаги ме обзема известно безпокойство, когато се задържа твърде дълго на едно място. Има нещо в непознатото – нещо вълнуващо и изпълнено с приключение, което все ме тегли нанякъде.Сега, след като съм прекарал толкова много време на различни места, гледам на Швеция по друг начин. Може би точно затова един по-мащабен фотографски проект у дома би бил интересен в бъдеще.Със сигурност, докато си снимал войни, си имал моменти, които ти се иска да забравиш. Макар че си преминал обучение в елитно военно подразделение, което помага за справяне в екстремна среда, рис-кът остава голям. Но ти казваш, че когато снимаш лицето на войната, се чувстваш така, сякаш си на пър-вия ред на историята, и това вероятно оправдава риска...Категорично. Историята се пише пред очите ти, а ти стоиш там с фотоапарат и се опитваш да извлечеш максимума от момента. Смятам, че добрата фотография се гради както върху съдържанието, така и върху контекста. Като фотограф се опитваш да композираш кадъра, да му придадеш естетика, и понякога се получава нещо силно и изпълнено с енергия – застинал миг, продължил едва стотна от секундата. Предполагам, че в това има и щипка магия. Или поне аз си повтарям, че е така. 
