„Физика на тъгата“: спектакълът, в който актьорите оставят ролите и разказват себе си
Има спектакли, които гледаш, а после има такива, които сякаш започват да те гледат обратно. "Физика на тъгата" на Георги Господинов, поставена от словенския режисьор Йерней Лоренци на сцената на Нароен театър "Иван Вазов", е от вторите. Със своите цели четири часа на Голяма сцена и пълна зала, премиерата, на която присъствахме снощи, 7 октомври, премина с бурни аплодисменти и вихрушка от емоции.
Пари, власт, изневери, тайни и смърт...и то по много - ето какво да очакваме от новата премиерна постановка "Глембаеви" на Народния театър
Писана преди повече от 100 години от Мирослав Кърлежа, тази пиеса продължава да звучи актуално и днес
Отдавна не бях посещавала представление, в което има толкова развълнувани, разплакани и дори окровено хлипаци, хора, погълнати и разтресени от чутото и видяното на сцената. Но най-силното усещане остана малко по-различно - за първи път актьорите не изглеждаха като хора, които стоят от другата страна на невидима граница, защото те сякаш бяха част от самата публика.
В основата на спектакъла е романът "Физика на тъгата" на Георги Господинов - книга, която трудно може да бъде разказана като традиционна история с начало, среда и край. Публикуван през 2011 г., романът е като лабиринт от лични и колективни спомени, детски страхове, семейни истории, предмети, книги и хора, които времето постепенно превръща в минало. В центъра му е образът на Минотавъра - същество, което се крие в лабиринта, но едновременно с това се превръща в метафора за човека, неговата самота и способността му да усеща чуждата болка.
Господинов, който борави с времето по изумителен начин, събира тези фрагменти в опит да създаде "капсула на времето" - нещо, което да съхрани онова, което иначе би изчезнало. Именно тази идея за паметта като спасение е една от най-силните нишки и в спектакъла на Лоренци. Защото "Физика на тъгата" не е само роман за тъгата, това е роман за емпатията, носталгията по случилото и неслучилото се, и за онова особено усещане, че в чуждите истории понякога разпознаваме нашите собствени.
И точно тук идва един от най-интересните ходове на Лоренци. Вместо просто да пренесе на сцената историята на Георги Господинов и неговия лутащ се из лабирината на спомени и време герой, режисьорът оставя самите актьори да отворят собствените си "капсули на времето". Личните им спомени се превръщат в материал на спектакъла, а романът - в спусък, който отключва истории за детството, любовта, загубата, семейството, първите пъти и онези малки моменти, които обикновено остават заключени някъде дълбоко в нас.
Така "Физика на тъгата" става не толкова театрална адаптация на книгата, колкото в разговор с нея. Лоренци не се опитва да "илюстрира" романа, а да продължи неговия свят чрез други човешки гласове. Това е и причината спектакълът да носи усещането за нещо едновременно много лично и съвсем общочовешко.
Тази лична и колективна "капсула на времето" на сцената създават 14 актьори от трупата на Народния театър - Албена Ставрева, Александър Тонев, Анета Иванова, Валентин Ганев, Василена Винченцо, Дарина Радева, Димитър Николов, Веселин Мезеклиев, Константин Еленков, Параскева Джукелова, Радена Вълканова, Стелиан Радев, Теодора Духовникова и Христо Петков.
За първи път те не изграждат персонажи, а споделят част от себе си, превръщайки собствените си спомени (или поне така ги усещаме) в част от драматургията на спектакъла. Именно това е и особеното предизвикателство пред тях - да бъдат едновременно изпълнители и разказвачи на собствените си съкровени истории. Драматург на постановката е Мира Тодорова, драматургията е на Дино Пешут и Йерней Лоренци, а сценографията е на Бранко Хойник. Постановката е създадена по принципите на т.нар. devised theatre - колективен процес, при който материалът се ражда и развива заедно с актьорите по време на репетициите.
Може би именно затова най-силно след представлението остават отделните човешки истории - забавните случки на Христо Петков, Константин Еленков и Стелиан Радев, връщането назад на Валентин Ганев и Веселин Мезеклиев, както и Радена Вълканова, която не само чете откъси от "Физика на тъгата", а ги превръща в истинско преживяване. В тях спектакълът сякаш намира своя най-личен и въздействащ език.
Дъщерята на министър-председателя ни Румен Радев, Дарина Радева, разказва за детски пакости, които дълго време са били само нейна и на братовчедка ѝ тайна - включително как са използвали четката за зъби на брат ѝ, за да чистят тоалетната, и как са превърнали душа му в "супа" с пилешки бульон. Има нещо почти смешно в тези истории, но именно в тях се усеща идеята на спектакъла - паметта рядко пази само големите събития. Понякога съхранява най-абсурдните, нелепи и незначителни на пръв поглед подробности.
Теодора Духовникова пък се връща към собственото си раждане и към шеговития семеен разказ за първата реакция на майка ѝ, която, когато я видяла като новородено, не могла да повярва, че това е нейното толкова грозно дете. След това споменът се движи към дядо ѝ и към първата среща със смъртта. Оттам идва и простото, но тежко прозрение: смъртта е студ. И настръхваш.
На сцената се появяват още първи целувки, първи сексуални преживявания, неуспешни ин витро процедури, любими книги, семейни истории, детски страхове. На моменти се смеем, на моменти настъпва тишина и плач. И постепенно започва да се случва нещо много любопитно - спомените на актьорите престават да бъдат само техни. Започваме да разпознаваме собствените си в тях. И тук спектакълът намира най-силната си връзка с романа.
За Лоренци "Физика на тъгата" е като архив - формален и съдържателен. Неговата задача не е само да пренесе литературата на сцената, а да намери театрален език, чрез който тя да започне да живее по нов и толкова жив начин. В неговия прочит спектакълът се превръща в изследване на загубата на състрадание, изгубеното усещане за общност и способността и неспособността ни да погледнем света през очите на другия. Именно общността се оказва ключовата дума.
Защото в този спектакъл актьорите постепенно спират да бъдат "актьорите", а ние - "публиката". Границата между сцената и залата става почти невидима - буквално и преносно, като за това спомага не само разговорът, който актьорите водят помежду си с и на хората в залата, но и осветлението, сценографията и цялата всепоглъщаща атмосфера, която творческият екип е създал. Те не ни разказват чужди истории от безопасната дистанция на персонажа. Разказват свои. А ние слушаме собствените си спомени през техните.
Това е и особената сила на театъра на Йерней Лоренци - той е автентичен, вдъхновяващ и близък до живота. Той превръща сцената в пространство за споделено преживяване. Вместо да поставя актьора срещу зрителя, търси връзката между тях. Направи го и в "Орфей", но във "Физика на тъгата" това е особено осезаемо: за първи път имаш усещането, че хората на сцената са не пред теб, а заедно с теб в нещо общо и същевременно толкова лично. Изключително странно, но и много различно и истинско.
Преди премиерата зрителите имаха възможност да влязат в този свят още във фоайето на Народния театър чрез изложбата "АзСме", събрала детски снимки на актьори и служители на театъра. Лицата от миналото се превърнаха в естествено продължение на темата за паметта и времето - сякаш спектакълът започваше още преди да сме влезли в залата.
В крайна сметка "Физика на тъгата" е не само спектакъл за паметта, но и за нещо още по-важно - за нуждата да не бъдем сами в нея. Лоренци взима книгата на Господинов, чете я, но и я отваря към още много гласове. А когато тези гласове започнат да звучат заедно, се случва нещо, което е трудно да бъде постигнато само с думи: разбираш, че личната ти история може да е уникална, но чувствата в нея почти никога не са само твои.
Между закона и майчинството: Радина Кърджилова прави невъзможния избор в Inter Alia (ревю)
Новата пиеса на Сузи Милър получава своя българска версия на сцената на Театър Artvent
И точно тогава осъзнаваш и най-важното - че актьорите на сцената всъщност отдавна са се присъединили към нас в публиката. А ние, без да усетим, сме станали част от техния спектакъл.
.gcta { background: linear-gradient(90deg, #4285F4, #34A853, #FBBC05, #EA4335); padding: 2px; border-radius: 14px; max-width: 640px; margin: 0 auto; text-decoration: none; display: block; cursor: pointer; border: 0; width: 100%; box-sizing: border-box; font: inherit; } .gcta-inner { background: #ffffff; border-radius: 12px; padding: 14px 18px; display: flex; align-items: center; gap: 14px; transition: background 0.2s; text-decoration: none !important; box-sizing: border-box; } .gcta:hover, .gcta:focus { text-decoration: none !important; outline: none; } .gcta:hover .gcta-inner, .gcta:focus .gcta-inner { background: #f7f7f7; } .gcta svg { flex-shrink: 0; width: 30px; height: 30px; } .gcta-title { flex: 1; font-size: 16px; line-height: 1.3; font-weight: 600 !important; color: #111; margin: 0; text-align: left; } .gcta-arrow { color: #aaa; font-size: 20px; flex-shrink: 0; transition: transform 0.2s; } .gcta:hover .gcta-arrow, .gcta:focus .gcta-arrow { transform: translateX(3px); }
